Много са разказите и преданията от уста на уста за Балкана и неговите чада. Много познати и непознати хайдути и войводи са шетали в този район, край прохода Хаинбоаз. Малко обаче са достоверните източници от които можем да почерпим информация за това, кои именно са хората, които са поддържали българския дух на свободолюбие, през дългите години на робство. А и с изминалите лета живите свидетели постепенно са изчезнали, създавайки риска цялото това наследство да остане скрито за винаги, нейде из пазвите на Стара планина. За щастие в недалечното минало е имало хора, които радеели за родния край, събирали историите от живите свидетели на своето съвремие и ги записвали. В по-долните редове читателите ще открият съхранена информация за така наречените Цеперански войводи и хайдути, в нейния автентичен вид, заедно с важни фактологически подробности, преди всичко за самите войводи и техните роднини и сподвижници. По вида си тези разкази могат да бъдат достойно допълнение към книгата на Захари Стоянов „Четите в България”, като информацията изцяло се допълва, без да се дублира, макар и да не претендира за абсолютна истинност, относно случките на част от историите. Тези легенди, колкото верни, толкова и украсени и хиперболизирани, колкото интересни, толкова и страховити, изпълнени с факти и информация за конкретните личности, дават една неуписуема картина за историческото време, бита и ежедневието на бълагрина – балканджия.
Нека тук се спрем и разкажем за делото на достойния българин събрал старателно тези предания и редактирал този материал. В настоящата книжка е само една част от неговите записки, като в оригиналния му сборник се съдържат още разкази, които не съм успял сам да открия, тъй като последния и в днешно време е библиографска рядкост.
От 1-ви Април 1949г. Митьо Недялков Митев, родом от село Цепераните, започва да събира разкази от различни хора, най-вече внуци на героите, за които ще стане дума. Представя набраните на пишеща машина материали на различни инстанции и издателства из тогавашната Н.Р. България. Ходенето по мъките на самобитния народен творец продължава до смъртта му. За "Цеперанските хайдути" са написани много рецензии от видни наши специалисти: проф. Ковачев от Великотърновски университет, гл.асистент Анчо Калоянов, Сергей Езекиев, ст.н.с. Атанас Попов и др. Преписваните многократно на стара пишеща машина страници обикалят тогавашните окръжни съвети за култура, събират прах по лавиците из разни кабинети, водят се нескончаеми преписки между авторът и издателите. Въпреки препоръките на известни творци като Николай Хайтов, никой не предприема техническата обработка и подготовката за печат на този уникален сборник. В кореспонденцията между Хайтов и автора се разбира, че и известният наш писател е отговарял твъде уклончиво и е шикалкавел. След 10 ноември, отношението към този ценен сборник не се променя. Митьо Н. Митев напуска този свят разочарован и единствен, който съхранява ръкописите и събраната дотогава документация е неговата майка - баба Цана. Историите са много и това е огромен труд, който излиза, че е хвърлен на вятъра, но на мен никак не ми се иска да е така, защото Митьо Н. Митев го е правил с едничката цел - да се знае и помни! Затова ще ползвам някои от преразказите му, а вие ще се убедите, колко ценни са тези автентични истории. Все пак книгата на Митьо Н. Митев вижда бял свят през 2004г., но в много малък тираж.
Райковския
край
А сега нека се спрем на този самобитен край. Живописна е природата на Тревненския Балкан, неизбродими гори, гористи върхове, бистри извори и тесни речни клисури, а в гънките и по хълмовете на тази родна красота са накацали малки махали, с червените си покриви. Такъв е пейзажа тук, такъв е бил и преди няколко столетия. Само, вероятно покривите са били каменни и са се различавали доста по-трудно, сред зеленината.
Първите заселници по тези места дошли още с падането на Второто българско царство под турско иго. Някои разправят, че сред тях имало дори знатни болярски фамилии. Във византийските хроники се споменава името Драгия – боляринът избягал по тези места. Тукашни хора казват, че именно той е основал село Клъшка река, като дори името му произлизало от дрехата, с която бил облечен – клъшник (дълго наметало без ръкави). Метър по метър, заселниците разкрили част от сегашните заоблени форми на релефа, освобождавайки малка част от гористите територии за своите земеделски нужди. Няма защо да споменавам, че животът тук, в тази отдалечена от всички градове част на планината е бил доста по-труден, особено когато падне дебел зимен сняг и затвори всички пътища и пътеки.
Интересна е архитектурата по тези места. Къщите са строени изцяло на ръка, а сред тях могат да се открият и много стари, на повече от двеста години. Според авторът на записките, между 40-те и 50-те години на миналия век, общо в четирите села Клъшка река, Самсии, Сеймени и Цеперани са били останали 11 къщи от началото на 19 век. Досега от тях са оцелели според мен само 4, по една във всяка махала.
По времето на първите заселници пътищата едва ли са били развити както сега. Проходът е бил известен на тогавашните съвременници, но до нас информация достига единствено за споменатата в български и византийски източници Иванкова пътека. Според едно предание, по нея минал Иванко - убиецът на Асеня и затова я нарекли на негово име. Същата преминавала през с. Райковци и с. Клъшка река, пресичала Балкана и се свързвала с друга пътека. После продължението се спускало на юг и слизало в село Яйканлий (Дъбово), минавало река Тунджа през село Долно Софларе (Юлиево, Старозагорско), през Дервент (Змейово, Старозагорско), спускала се надолу по реката и стигала Ески Заара (днешната Стара Загора). Тези две пътеки били познати на нашите прадеди много години преди идването на турците по българските земи.
А ето какъв спомен е съхранило преданието за създаването на трите села - Цепераните, Сеймените и Самсиите: Подгонени от турците, за да не бъдат ограбени и да не дават децата си еничари, трима братя, заедно с добитъка и целите си семейства тръгнали за Балкана. Те дошли откъм русенските села. Вървели много дни и нощи без да спрат. Искали да избягат далеч от тази проклета напаст плъзнала по българската земя. В сърцето си носели надеждата, че ще намерят убежище и покой сред закътаните дебри на планината.
Излезли по хребета от източната страна на връх Голям Белновръх и спрели на равната поляна, която днес носи името "Писаната стена". Мъжете ходили по цял ден из дъбовата гора, оглеждали и търсели удобно място за заселване. Първо открили голям поток, който извирал от огромни каменни блокове. Това място, силната и студена вода от извора много се харесали на единия от братята и той пожелал да остане и да се устрои тук. Следващите дни открили други два извора, където отишли и отседнали другите двама братя. Така тримата братя сложили началото на трите селца Сеймени, Цеперани и Самсии.
Първият от братята, преди да забегне по тия места, служил в турската войска, бил облечен в турска военна униформа и затова му викали сейменин, т.е. войник, стражар. Така било наречено и основаното от него селище Сеймени. Другият брат разбирал малко от докторлък, лекувал, "цепел рани". От там дошло името Цеперани. Третият брат се настанил на батакливо (мочурливо) място. Дълго време никой не се заселвал там, защото мястото не се е харесало на новите преселници. Поради това, че живеел сам без съседи, третият брат бил наричан "самсиека", а по-късно основаното от него селище, според прозвището на първият си заселник, започнали да наричат Самсиите.
Селцата Сеймени, Цеперани и Самсии са
разположени като триъгълник на 500-600 метра едно от друго така, че когато от
едното някой извика, в другите села го чуват и разбират. Според преданието, за
четири столетия тези села се разрастват, като Сеймени наброява 17 къщи,
Цеперани 24, а Самсии 22 къщи. Всички стари къщи се строяли по особен
архитектурен начин. Изграждани били стабилно от дебел дъбов материал и талпи,
които дялали на ръка. С тях майсторски са обшивали външните и вътрешни стени за
да не пропущат студа през зимните месеци. Гвоздеи не са използвали, защото по
тия места нямало. Всички дървета са зарязвали от долу до горе на френгия и на
кертик. Вкарвали са ги едно в друго, превъртали са ги на ръка със свредел и ги
заковали с дървени клинове. Този начин за прихващане се оказал много издръжлив
и не допущал повреда на къщите дори при най-силно земетресение. Покривите били
с каменни плочи, вадени от някоя разкрита кариера в околностите на селцето.
Тази чешма, край с.Цепераните, до 1938 г. е била само извор и наблизо се намирала най-старата къща в махалата. Тя за времето си е била много голяма. Съществувала е до 70-те години на миналия век, когато четирима от наследниците я събарят, преди да напуснат селото. При събарянето е направило впечатление дървото, наречено "кюприя", което минавало по средата на горния етаж. Дълго 16 метра, то било одялано на ръка под чап 40/40 см. от четирите страни. Било невъзможно за онова време, такова дърво да е докарано отнякъде другаде, затова се е стигнало до заключението, че е отсечено и обработвано на място.
Друг интересен обект била "Писаната стена", която се намира в близост до трите села. Писана я наричали, защото по нея имало издълбано старо турско писмо. Днес никой не знае къде точно бил този надпис, но местен човек разказал на Митю за нея. За скалата той научил, когато бил малък и страната ни била още под робство. Неговият баща купил нива, за която искал да има документ. Такива документи издавало счетоводството на вакъфите от санджак Търново. Изпратеният чиновник дошъл в село Сеймени да разреши владението и снабди баща му с документ. Баща му го посрещнал, нагостил, почерпил и когато разбрал, че този турчин е образован човек, последният го помолил да отидат до писаната стена. Турчинът се съгласил. Отишъл при стената, вгледал се в издълбаните по нея знаци и казал, че това е писано много отдавна, от българин, но е писано на турски. Надписът гласял: "Лято 1537. Трима братя дойдохме тук да спасим децата си от кръвния данък на султана". Това писмо свидетелства, че непримеримостта на българският народ срещу нашественика не е преставала през целия период на робството. Всяка година прииждали нови и нови семейства и намирали покой край малки и големи извори в дълбоките пазви на Балкана, решили с цената на всичко да запазят род, вяра, език и всичко българско. Труден и суров е бил техният живот сред планинските гънки, но те устояли.
Сред местните хора не липсвали краелюбци и „философи”. Дядо Петко Бучето, който бил потомък на Богдан войвода и смятали за мъдър човек се шегувал така: "Бог като сътворил земята, слезнал долу заедно с един светия и тръгнал по нея, за да я населяват. Като стигнали поле с хубава и богата почва светията попитал: "Тук какви хора ще оставим?" Бог отговорил: "Тук ще оставим хора с половин акъл". Като стигнели гора със стръмни склонове и малки голи поляни, с бедна извлечена от дъждовете почва, светията запитвал: "Тук какви хора ще оставим?". Бог отговорил: "Тук ще оставим хора с цял акъл." Вървяли така, докато населили цялата земя. Накрая светията рекъл: "Ние направихме хубаво, на хубавата и богата земя оставихме хора с половин акъл, а на бедната и гладна с цял акъл". Бог се обърнал към него u казал: "Hарочно го сторих. На богатата земя и с половин акъл да си, ще преживееш,а на бедната, трябва да си с цял акъл, защото за да си изкарваш хляба, трябва не само да работиш, но и акъла ти трябва да работи."
Хайдутството много често не било плод
на отмъщението към поробителя, а на безизходица и отчаяние на прокудените цели
села и семейства. Поради липсата на поминък по този край, традиционно мъже и
жени, към края на пролетта, ходели в полските села, най-вече в Старозагорско,
за да работят като ратаи на заможните чорбаджии. След приключване на жътва и
друга полска работа, през началото на есента те се прибирали в Балкана. Много
от тях не се връщали, падали убити в схватките с турци и чорбаджии. Османските
притеснения и своеволия озлобявали хората. Помощ отникъде не можели да чакат,
затова някои сами започнали да се разправят с тях и да им отмъщават за
нанесените обиди и гаври. Наказвали османските изедници и разбойници. Наказвали
и българските чорбаджии. Когато властта ги подирвала, напускали дом и семейство
и заживявали трудния живот на хайдутина-народен закрилник и отмъстител.
Когато описваме онова размирно време, трябва да отбележим, че имало и периоди на мир и добруване. А и не всеки турчин е ходил с ятаган в ръка и сечал наред главите на християните. Или пък - всеки балканджия не е бил хайдутин и не е убил поне двама-трима турци. Хората в по-големите градчета, като Трявна и Килифарево са живеели в мир с властта и дори са се славели със занаятите и табята си. Много възникнали спорове са се рашвали в съда и са описани доста случаи, когато този съд е присъждал в полза на българите. Но покрай официалната власт са се навъртали много разбойнически и криминални мюсюлмански формирования, които тя не закачала, защото държели в страх християните и извършвали най-жестоките поръчки. Точно срещу тези формирования е била насочена съпротивата на българските хайдути. Антагонизмът между християни и мюсюлмани е ескалирал във времето. А и битувал още от нашествието на османците по нашите земи. Още през 14 век, когато българите са били подложени на жесток геноцид. Това време е продължило до първите отстъпки на Високата порта, принудена от Великите сили да ги направи едва през 19 век! За това свидетелстват множество народни приказки, легенди и песни.
Много народни приказки от този край разказват страшни истории за това какво се случвало в прохода. След като се настанили по българските земи, османците започнали да използват пътеката, пресичаща Балкана, но често пъти, когато навлизали в него, не излизали и не се намирали никакви следи от тях. Между хората от двете страни на планината се говорело, че голяма мечка живеела в горите около прохода. Тя излизала от гората и изяждала без остатък хора и добитък. Разбира се, че никаква мечка не вършела тази работа, а това било работа на хайдутите.
И османските набези на различни формирования проникнали в Балкана. Поробителите откривали скътаните като птичи гнезда в гънките на планината малки селца, нападали ги и ги ограбвали. Потънали в зеленина, скрити от човешкото око в пазвата на планината, около прохода, от село Въглевци нагоре към Предела има над 60 броя малки махалички, селца и колиби, които се различават със своята самобитност и архитектура и които са на път вече да бъдат заличени. Тези селца, махали и колиби са съхранявали през вековете на робството непокорния и свободолюбив дух на българина. Тук бил запазен чистият български език и обичаи. Една част от тях, 21 на брой са обособени като Дишколска община, днешно кметство Райковци. След като село Райковци е било център на тези села, махали и колиби, в него раята с доброволен труд и дарения през 1846 година построила черква и община. До построяването на черквата, местното население от целия район за всички религиозни обреди - венчавки, кръщенета, причастия и др. ходело в Трявна. Когато турците идвали да събират беглика и другите данъци и такси, събирали от тукашното население и „дишак”. Хората ги хранели, угаждали на капризите им, а за благодарност господарите изисквали да им се плаща данък, за това, че си търкали зъбите докато ядат. Това унизително задължение се наричало зъбен данък. От тук дошло наименованието „Дишколска община”.
Пранговата
къща
Както вече споменах, хайдушкото движение е било предизвикано в отговор на многобройните издевателства на османските наемни формирования над българското население. За такъв случай разказвали в Райковци:
Било лятно време, дошли турци и заварили майстор сам в ковачницата, клепел черасла, палешници и друг селскостопански инвентар, необходим на хората от околните махали за есенната сеитба. Турците искали от него пари. Той им дал каквото имал, но те продължавали да искат. Като не получили повече, злосторниците му сложили големи пранги (вериги) на ръцете и краката. Били го, мъчели го, но той повече не дал, защото нямал. Тогава похитителите влезли в къщата, заграбили каквото им харесало и отново се върнали в ковачницата. Един от тях влязъл вътре със саханка в ръка и голямо парче пчелен восък. Сложил саханката върху жарта на оджака, турил в нея парчето восък и задвижил гюрука (духалото). Восъкът се разтопил и заврял, а турците разкъсали ризата на ковача, съборили го по гръб на земята и се заканили: "Сега ще кажеш и майчиното си мляко, куче краставо!". Притиснали го здраво към земята и изляли врящият в саханката восък върху оголените му гърди. Като се уверили, че и тази мярка не помага, заминали си." Това разказала жената на ковача, която успяла да се скрие в царевицата пред къщата и оттам видяла всичко. След няколко дни ковачът издъхнал в мъки. Оттогава тази къща носела името Пранговата.
Хайдути и войводи
Чорбаджи
Генко
През 1798 г. Стара Трявна или Алтън Трявна, както я наричали до тази дата, забележим център на занаяти и българска култура, била нападната от кърджалиите. Това събитие, както и буйния нрав на балканджиите породили последвалото разрастване на хайдутството и комитството в целия регион. Тъй като били изгорени много къщи, между които и къщата на чорбаджи Генко. Последният съставил чета от ратаи и пастири, за да отмъщава на противниците си. В четата участвали и цеперанските хайдути. Иван Богданов пише, че тази чета нямала чисто хайдушки характер, тъй като била сформирана и наета от чорбаджии, а хайдушкото движение като цяло има по-широк размах и свой живот. Много момци действали независимо от чорбаджи Генко, а между тях и цеперанските. Хайдушкото движение през първата половина на 19 век, в района на Хаинбоазкия проход било толкова силно, че турците били принудени да го избягват. Преминаването през него ставало само с многобройна охрана от заптии, но често и те не помагали.
Съществуват различни легенди и предания за хайдути и войводи, които са родени или действали в тази част на Балкана: къде и как обрали турска хазна, поща, сарафи, бегликчии и търговци, как водили люти битки с турците. Много са знайните и незнайните войводи водили хайдушки чети из горите на Хаинбоазкия район. За това хайдушко гнездо по-късно Константин Иречек писал: "Този непроходим горист хребет в течение на няколко столетия е бил най-любимото местопребиваване на българските бунтовници".
Властта е търсела начини да укроти този "бяс" на българите, давала им облекчения, за да пазят проходите (правила ги дервенджии), но нищо не помагало. Дори имало случаи, в които самите дервенджии участвали в грабежите, а после тръгвали уж да търсят хайдутите. За справяне с хайдушките чети се е разчитало повече на еднократни награди срещу предателства.
Най-изявените войводи от Дишколията са цеперанските чеда Бойчо и Богдан войводи. Всяка махала u всяко село са дали хайдути или ятаци. Още се pазказват легенди за подвизите на хаджи Досьо от село Самсии - байрактар в четата на Богдан войвода и негов отмъстител. Той жестоко отмъщавал и наказвал османците за техния агалък и нечовешко отношение към раята. От село Клъшка река е Ангел Францъза - сестрин син на Бойчо войвода, добър приятел и ятак на самия Филип Тотю – от близкото с.Гърците.
Задължителното огнище, над чийто огън най-често е било окачено гърнето с боб. Представете си едно по-друго време, когато ноколо са били насядали една дузина гладни деца и с нетърпение са чакали, кога бобът най-после ще бъде готов!
Но кои са тези войводи, какво знаем за тях и какво са оставили те на историята?! В следващите редове ще се спрем на отделните войводи и хайдути, за които се намира информация, от устни предания и исторически данни.
Бойчо
войвода от Цепераните
В този двор (по-долу, на снимката) е била родната къща на Бойчо войвода. Хубавата къща, която виждате е на германско-българско семейство, но при продажбата на имота, наследниците на Бойчо изискали от купувачите да сложат плоча, на която изрично да пишело, че тук е живял един от най-известните и тачени хайдути по този край. Дали такава наистина е поставена, не се знае. Старата къща, където е живял войводата за съжаление е съборена! Тя се е намирала по-надолу в двора.
Бойчо войвода е бил близо тридесет години изявен хайдушки водач. Взел е участие в две руско-турски войни (1828-29 г) и Кримската (1853-1856 г), сподвижник на Георги Мамарчев, участник в няколко опита за вдигане на въстание срещу турската власт, учител на знаменитите по-после войводи Димитър Калъчлията, Пею Буюклията, Филип Тотю, Златю Конарченина. Бойчо войвода е автор и на първия известен нам закон за хайдутството. Въз основа на този закон Г.С.Раковски съставя по-късно тъй наречения "Привременен закон за народните горски чети на лето 1867-о".
Законът, за който споменахме е достигнал до нас чрез записките на Филип Тотю. Той пише: "Този закон съм чул и запомнил от моя водител - прочутия Бойчо войвода, който управляваше момците по него." Ето пълния текст на закона:
"Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той трябва да положи клетва пред войводата и пред цялата дружина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен юнак на работата;
2. Докато е с дружината, той няма да има срещи със своята или с която и да било друга жена, нито пък ще има каква и да било работа с жени;
3. Няма да пие вино или ракия, или друго упоително питие;
4. Няма никога да скрива нищо от другарите си: било пари, било друго, защото всичко е общо;
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината;
6. За новия другар войводата се грижи да му набави оръжие, ако няма и да му даде пушка, нож, чифт пищови, селяхлък, чифт цървули, навуща и върви, фишъклъци, барут и куршуми: като се научи да бие добре и да владее ножа си сръчно и да му набави нужния хляб, както и от гдето му се падне;
7. Войникът ще дава от дяла си десетата част на войводата си;
8. Войводата не трябва да обажда ятаците си на новия другар докато не служи безукорно поне 6 месеца в дружината.
9. Войводата трябва нощно време никога да не води четата по пътя в гората, а денем да гледа да осъмва на високи места, от които да може да разглежда и измерва от къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.
Законът завършвал така: "От непоправимия курварин, пияница и раздорник се спасява четата, както от изедника - със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за четата."
От всичко това се разбира, че Бойчо войвода е бил много чист човек, в голяма степен наивник и утопист, но такива са били тогава почти всички водачи на чети, които властта наричала "Комити" и хвърляла много сили, за да ги залови и обезглави. Обикновените рабойници в повечето случаи се отървавали с бой и няколко години затвор. Както всички закони и този е бил нарушаван. Има описани доста случаи, когато някой хайдутин се прибирал без разрешение да види жената, децата и потерите са го хващали.
Макар и не толкова изтъкнат, Богдан войвода също е популярен в Дишколията. Името му е вплетено в интересни случки и събития. За живота и дейността му се носят приказни мълви, а за смъртта му бива отмъстено почти веднага от верния му байрактар.
Сега ще продължим с разказът на Атанас Николов Стоянов, внук на сестрата на Бойчо Войвода за неговия род: "В близост до Бойчовия харман, на около 100 метра от него и плевника имаше един орех с големи насочени настрани расови (дебели клони). На този орех му викаха "Дядо Никола". Една сутрин баба ми Нейка (сестрата на Бойчо войвода) ме събуди по-рано и двамата с нея тръгнахме за орехи. Тя беше минала стоте години, но беше държелива, ходеше изправено и чевръсто. По едно време се изправи, заоглежда голямото дърво и ми заговори: "Атанасчо, винаги като дойда до този орех и когато минавам край него, си спомням за моя баща. Той е посадил тук това дърво. Оставил си е спомена, бог да го прости. Него го убиха турците. Беше голям и едър човек. Като гледам ореха си мисля, че той прилича на баща ми. Той не беше още дядо, но ходеше с голяма брада. Заради брадата му викаха "Дядо Никола*. Баща ми отдавна изгни в земята, но орехът живее. Затова, че е посаден от моя баща, и на ореха му викат дядо Никола."
За сведение, дядо Никола - бащата на Бойчо войвода, също е бил хайдутин.
Тук ще направим малко отклонение, за да поясним някои неща за Чорбаджи Генко и защо в Цепераните е бил мразен, въпреки че в Трявна са го тачели много. Ето какво гласят устните предания, запазени до днес:
Всички от семейството на Бойчо войвода пасли и гледали многобройния добитък на чорбаджи Генко от Трявна. Били някаква рода и той докарвал добитъка си тук, защото турците му изгорили къщата и стопанските сгради. В четата, която чорбаджи Генко съставил от ратаи и пастири да отмъщава на турците, участвали още Дончо, Иван и Петър от с.Цеперани. Колко години са ходили не се знае, но хайдутите намразили чорбаджи Генко, напуснали го и отишли при Маня Кършака от с.Сланите, който им станал войвода. Чорбаджи Генко издал четата на Маня и турците ги нападнали, убили Маня и двамата цеперанчани Дончо и Иван. Петър се спасил в тази битка и след това бил приет за хайдутин в четата на Ценю Брадатия.
По това време Петър очаквал рожба. Една нощ дошъл да види жена си и другите членове на семейството. Да утеши майката на двамата братя Дончо и Иван, които му били рода. Там намерил само майка си и сестра си Нейка, както и двамата си невръстни братя Бойчо и Георги. От разказа на посърналите си роднини разбрал, как чорбаджи Генко с няколко чираци дошъл да лъчи добитъка. Снахата (жената на Петър) поискала първо да им плати ака (възнаграждението за пастирлъка) и тогава да си събере стоката. Вместо отплата чорбаджи Генко започнал да я бие и да я рита в корема. Тя паднала на двора и повече не станала. След няколко дни починала.
Бойчо, който по това време бил на 12-13 години, успокоявал батю си, че като порасне, ще стане хайдутин, войвода на голяма чета, ще иде в Трявна и ще изколи всички чорбаджии. "Това и аз си го мисля - казал Петър - но сега си малък. Когато му дойде времето, аз ще ти кажа. Сега от теб искам да изпълниш това, което ще ти поръчам. Знаеш нашата леля която е в Увата и остана сама с дребни деца. Сега идва време за оран и аз искам да те изпратя при нея. Ще отидеш и ще и помогнеш да изоре и посее нивата. Приготви се, ще проводя човек, който ще те преведе през Балкана и ще те заведе при леля". Човекът дошъл. Бойчо тръгнал с него и той го завел в селото, показал коя е къщата на лелята и си заминал. Бойчо влязъл вътре и заварил леля си с подути от плач очи. Тя го прегърнала и занареждала: „Не стига, че убиха свако ти, а ходжата заграби и изора нивата ни, от глад ще измрем!" Бойчо много се натъжил, а в същото време в гърдите му напирал неудържим гняв към всички изедници: чорбаджии, ходжи и бейове. Той разказвал каква беда е причинена от чорбаджи Генко на семейството му преди няколко дни. От неговия разказ тя още повече заплакала, прегръщала една икона, обливала я със сълзи, молила Бога и Св.Богородица да помогнат, да накажат изедниците.
На Бойчо му домъчняло много и една сутрин станал рано, отишъл близо до джамията, скрил се и зачакал. Дошъл ходжата, отворил вратата на джамията и се заизкачвал по стълбището на минарето да чете сутрешната си молитва към аллаха. Бойчо незабелязано влязъл подир него, изкачил се леко като котка и когато ходжата правел своите поклони, се втурнал, хванал го за краката и го преметнал през минарето. След това избягал и никой не разбрал как е паднал и се е убил. Новината бързо се разнесла из селото. Като се върнал в къщата на леля си, отново я заварил да прегръща и целува иконата за това, че Св.Богородица се смилила над нея, чула молбата и наказала ходжата. Бойчо се позасмял и рекъл: "Наказала го Света Богородица изедника, но без моята помощ нищо нямаше да стане." Лелята не разбрала какво говори Бойчо, а той замълчал, защото знаел, че ако научат турците, на бесилка ще го окачат и целия му род ще изколят.
Интересна случка се разказва за Бойчо войвода по време на Руско-турската война през 1828-1829 г, когато руската армия завзела Сливен и разбила 20 хилядния османски корпус. Бойчо войвода събрал голяма дружина и също се включил да помага. Там видели в един турски квартал няколко къщи да горят. Трябва да се знае, че след завземането на града, руснаци и българи са подложили турската част на града на палеж и разграбване. Цели турски семейства били избити покрай тези събития.Когато пламъците започнали да обвиват поредната къща, от едно прозорче се показала главата на кадънче, което молело за помощ. Войводата наредил да се спаси момичето, но някои се противопоставили, защото било кадънче. Тогава той скочил, затекъл се към горящата къща, хвърлил се през пламъците с риск за живота си и спасил момичето. Когато се върнал обгорен, носейки на ръце детето, срещнал намръщените лица на някои от своите другари. Те гласно изказали съжалението си, че избрали него за войвода и негодували от постъпката му. Според тях, в сърцето на войводата милост не трябвало да има към децата, нито към жените на поробителя. Бойчо пуснал изплашеното момиче, хванал го за ръката и застанал пред дружината. В кратко слово той обяснил срещу кого трябва да се воюва, кои са виновниците за съдбата на българското население. Той казал, че бедните българи и бедните турци еднакво са ограбвани от богатите турци, от техните управници и българските чорбаджии. След този спор Бойчо изгонил от дружината си ония, които не били съгласни с неговите думи и с това нарушили неговия закон.
След като Великите сили се намесили във войната и България отново не била освободена, Бойчо войвода се скарал с някои от руските офицери и заминал за Бесарабия, но след зимата се върнал, с намерението да отмъсти на Тревненските чорбаджии, които отдавна ненавиждал. Влязал той в Трявна, обсадил конака, дори забил зелен байряк на часовниковата кула. Чорбаджиите се скрили със заптиетата в конака уплашени, но точно в този момент дошла помощ - въоръжена потеря и Бойчо се принудил да отстъпи към планината.
По доста данни се знае, Бойчо войвода и кап. Г.Мамарчев били много близки. Те заедно подготвяли въстание в България, но то не сполучило. Русите още били по нашите земи. Те арестували Мамарчев, а Бойчо бил заточен в Сибир. По-късно той успял да избяга оттам.
След завръщането си от Русия, Бойчо ходил като хайдутин повече от 20 години. Действувал е с дружината си по Стара Планина и из цялата страна, та чак до Цариград. "Няма място по тия краища – пише П. Хитов, – на което да не е стъпала ногата на Бойча войвода”
През тези години Бойчо се откроява с делата си като защитник на бедните българи и върл гонител на турските поробители и българските чорбаджии. В спомените си за стари български войводи Панайот Хитов споменава също за Бойчо войвода от с. Цепераните, който отвлякъл за откуп казанлъшкия чорбаджия Манеоолу и с месеци го държал в плен, за да избави сиромасите от неговите зверства, „защото този Манеоолу беше продал на много сиромаси воловете и от него беше проплакала цялата околия“ - завършва разказът си старият войвода Хитов. Тази случка също е възпята от народа и песента запазена.
Кога и как е бил убит Бойчо войвода?
Исторически сведения за това, как намерил смъртта си балканския войвода не са намерени, но разказите на негови потомци достоверно съвпадат.
Както е писал Панайот Хитов, той заминал за Южна България, за да залови народния изедник чорбаджи Манол (Манеолу). Бойчо го прави край Твърдица, завежда чорбаджията и зет му в Балкана, в местността "Косьов камък" и им заявява, че ще го освободи ако му дадат откуп от 1000 жълтици. Не позволявал никой да ги нагруби, сам се разправял с пленените и им повтарял, че ако не дадат определената от него сума, сам той ще ги насече на парчета. Нямали какво да правят, съгласили се. Тогава Бойчо изпратил Станя Бичкиджията в Казанлък да вземе откупа. Станьо отива, но е подкупен от турците и се съгласява срещу голям бакшиш да ги заведе при Бойчо и четата му. Повежда потерята към местността "Косьов камък". Други потери заградили Балкана около Кръстец и връх Белибук. Четата на Бойчо била слязла от "Косьов камък" край река Габрищица в местността "Хайдушката лъка". Байракът бил забит и се ветреел, а Бойчо стоял при заложниците и чакал да дойде Станьо. Встрани до гората няколко момчета въртели на шиш над силна жарава младища (пролетни агнета). Станьо посочил хайдутите долу в лъката и за да покаже на турците, че е голям стрелец, попитал водача на потерята: "Кажи, ефенди, войводата ли да убия или байрака да прекърша?"
Водачът на потерята сгълчал Станя като казал, че в никакъв случай не бива да убива войводата. Него, казал, жив трябва да го заловим. Той ни е нужен жив . А ти, казал на Станя, като се туряш за голям стрелец, счупи дръжката на байрака.
Станьо вдига вярното си шишане, премерва се, гръмва и прекършва дръжката на байрака. Турците били обкръжили целия Балкан. Завързал се неравен бой, в който пада убит братът на Бойчо – Йовко. Въпреки всичко, Бойчо войвода успява да разкъса обкръжението и да избяга. По късно обаче, потерите на Зейния паша отново го обграждат вече с по-малка група хайдути и войводата пада мъртъв в жестокия бой, след като в последните си мигове съсича ранен трима врагове.
"Така завършва хайдутството на нашия прадядо" - разказвал дядо Митьо, син на баба Нейка. Същият разказ бил разказан и от дядо Атанас, сестрин внук на Бойчо войвода.
Ето и известните имена на членовете на четата на Бойчо войвода:
1. Бойчо Николов от с. Цеперани войвода
2. Курти (Вълко) от с.Арнаутлии, Добруджанско, байрактар
3. Петър Николов от с. Цеперани брат на войводата
4. Йовко Николов от с. Цеперани брат на войводата
5. Стоян Николов от с. Цеперани брат на войводата
6. Янко Николов от с. Цеперани брат на войводата
7. Двамата братя синове на дядо Недю имената им не са известни
8. Марин хайдутин. За него разправят, че бил от с. Плаково
9. Станьо Бичкиджията от с. Пчелински рът
10. Георги Николов от с. Цеперани , брат на войводата.
Ето и интересният разказ за сестрата на Бойчо войвода, баба Нейка, която е дочакала Освобождението и доживяла дълбока старост. Казват, че починала 1909г.
Нейка, сестрата на Бойчо войвода
„Бях на 14 години, когато почина баба ми Нейка – разказва нейният внук Атанас Николов Стоянов. - Тя почина на 103 години през 1909 г. в с. Цеперани. Беше едра и стройна жена, но много ни гонеше и ни се караше, когато видеше, че сме размътили водата в дървеното корито на чучура, от който идеха и вземаха вода хората от цялата махаличка. Баба ми Нейка знаеше добре турски език и, когато я питахме как се е научила да го говори, нали тука на Балкана нямало турци, тя започваше да разправя.
Била станала мома над двадесет години, гласяли да я женят, но един ден в
селото дошли много турци, търсели да заловят брат ѝ Бойчо, войводата на
хайдутите. Като не могли да го намерят и хванат, взели нея, завели я в Търново
и я предали на валията. Той я държал при себе си три години, там се научила да
говори турски. Валията искал чрез нея да залови Бойчо войвода, но не успял. Тя
била хитра, за каквото и да я питал, казвала, че не знае.
С възложената й работа се справяла много добре и валията я харесал, започнал да се хвали с нея. Тя искала да я пусне и да се върне в Балкана, да се ожени, че нейните дружки всички се изженили, а тя щяла да остане стара мома. Валията казвал: "Тук ще те оженя, касабалийка (гражданка) ще те направя и на българин ще те дам". Валията наложил волята си, каквото казал, това направил. Оженил я за едно момче българче от с. Дебелец на име Стоян Георгиев. Валията искал Нейка да остане по-близо до него, та често да я спохожда.
Когато я задомил тя казала на мъжа си, че трябва да напуснат Дебелец и да идат в Цеперани, за да са далече от валията. Обяснила му причините, поради които иска да идат в Балкана. Така и направили, продали всичко и тръгнали за Цеперани. Валията научил за кроежите им и вътрешно го хванал яд, но решил да не ги убива, а да ги подложи на изпитание. Когато дошъл деня на заминаването той докарал четири ата, натоварили багажа им и тръгнал с тях. Дошли на Балкана, разтоварили багажа, а валията поискал да излязат на по-високо място, откъдето се виждали нивите и гората на селото. Огледал разположението на местностите и започнал да посочва с ръка, коя нива от къде до къде подарява на младото семейство. Подарил им много ниви и гори в землището на с. Цеперани, но младия Стоян, се сетил за капана, в който го вкарал валията, затова че отнел нивите и горите на хората и ги подарил на него и на Нейка. Пред него нищо не казал, но когато той си заминал за Търново, Стоян рекъл на селяните да не жалят за отнетото им от турския управник, защото щял да напусне Балкана и всичко щяло да бъде тяхно.
Наскоро след това, семейството на Стоян и Нейка, с още едно приятелско семейство от Дебелец, заминали за Чорлу (черноморски град в Турция). Багажът, казваше баба, натоварили на същите четири ата, които валията им оставил, когато дошъл с тях на Балкана. Там, край морето живели повече от двадесет години. Направили солници и добивали сол. Нейка родила и отгледала шест деца - пет момчета и едно момиче. Най-големият син Цвятко, се оженил и преселил някъде из Добруджа, вторият Митьо, когото наричали Бъртуната, се оженил за едно момиче от с. Лява река, Старозагорско и останал да живее там. Бойчо, който бил кръстен на вуйчо си - войводата, се оженил и заселил в с. Горановци. Другите двама синове Никола и Джура се оженили и останали да живеят в къщата в Цеперани, която баща им купил след завръщането си от Чорлу. Никола, бащата на дядо Атанас, починал млад, майка му се оженила повторно, а децата раздала храненичета. Три пъти се омъжвала и три пъти оставала вдовица. Тя се казвала Стойка. Починала на 104 години при сина си Атанас, от когото са данните за събитията и имената. А дядо Стоян и баба Нейка починали при сина си Джура в с. Цеперани.
Баба Нейка ми е разправяла, че когато живеели в Чорлу, много помагали на хайдутите (дали е така никой не знае). Брат й Бойчо войвода лете кръстосвал по българските земи с четата си, а зиме се прибирал при тях на солниците в Чорлу. Там всички помагали с каквото могат, а като се разлистила гората, пак хващали Балкана.
.
Църквата „Св. Успение Богородично” – с.Райковци
Когато напускали Чорлу и се връщали към Балкана баба Нейка научила, че в с. Райковци раята построила черква, но не била обзаведена. Тогава тя купила от Гърция един сребърен полилей, донесла го тук и го подарила на черквата. Полилеят и днес виси и се ползва в черквата. Така баба Нейка се прочула като видна жена от родното си село.
Едно лято, било на жътва, турските управници от Трявна заповядали на раята от Дишколийската
община да излезе и да работи ангария за направата на калдъръмен път от Белица
през колиби Иван Димово за Дишколията. Баба Нейка събрала жените от махалите,
броят им не се знае, но дядо Атанас казва, че женското шествие било по-голямо
от сватба. Тя ги повела към Трявна, на 20 км от с. Райковци. Спряла с жените
пред конака и поискала да излезе този, който наредил да се прави калдъръмен път
без хляб. Запитала турчина - как може да се прави ангария, като хората нямат
хляб, а и никой още не бил вършал снопите си, защото още не била снета мунята.
„Гладна мечка хоро не играе“ - казала тя на турчина. Той останал смаян от
голямото женско шествие и от дръзките думи на тази жена. Вместо да ги разгони с
камшика, рекъл им да се върнат и да овършеят по един харман, който нарекъл
"Ач-харман". Така преди да се снеме мунята на Беглишкия харман от
турците, хората от Дишколията, свършили по един харман, за който не били
облагани с тогавашните данъци и такси. След тази случка дълго се говорело за
безстрашието и смелостта на баба Нейка, която уплашила турските управници в
Трявна“.
Друг войвода от този район е славният Богдан войвода
Кара Богдан /Богдан Станчев Стойчев/ от с. Цеперани /р. преди 1827 г./.
Баща му, Станчо Стойчев, починал млад. Майка му се оженила втори път за Куцар
Катароша от с. Белица. Богдан останал в Цеперани при дядо си Стойчо, който го
отгледал и като пораснал, го оженил. Жената на Богдан се казвала Гизда или
Гроздана. Имали две деца, момчета – Стоян и Станчо /* някъде се споменава и за
дъщеря на име Драгна/. Големият Стоян се задомил в близкото село Димовци и
оставил много потомци. Малкият Станчо се оженил и останал да живее в бащиния си
дом. При него останала и баба Гизда. Станчо и съпругата му Цана имали седем
деца, четири момичета и три момчета.
Родовата хроника пази редица спомени за юначния си предшественик, който
бил „висок, с продълговато дългообразно лице, черни вежди, буйни, засукани
нагоре мустаци“. „Бил лек и подвижен, обичал да се шегува и да ходи по ръце с
изправени нагоре крака, споделя приживе неговият внук Белчо Станчев Богданов,
р. 1886 г. в с. Цеперани. - Веселял момчетата на хайдушката поляна. Забивал
ножа си на 50 крачки с острието към себе си, спускал в шишането си оловен дрем
(куршум), премервал се в острието на ножа, гръмвал и разсичал дрема на
две."
В началото Богдан бил в четата на Бойчо войвода, но след известно време
се отделил и станал войвода на малка чета. Към хайдутството го подтикнала една
трагична случка, съхранена във времето от потомците му и описана от внука му
дядо Белчо. "Било време преди харман, турците ходели по селата да броят
снопите, за да облагат хората с даньк, наречен "йощур"- десятьк върху
земните произведения – разказва той. - Дядо ми Богдан вече превозил снопите си
от нивите и ги склал (направил) на купни над хармана. Дошли турци да ги броят,
на хармана бил дядото на Богдан - Стойчо. Той им казал от колко снопа е складен
всеки купен, но те не вярвали. Накарали стареца да събаря купена, за да ги
броят един по един. Дядо Стойчо обяснявал, молил им се да повярват, че не ги
лъже, че развалянето на един купен е трудна работа, че зърното от снопите ще се
утроши и попилее, но те не отстъпвали. Той се ядосал, плачело му се, но нямало
какво да прави, качил се на един купен и започнал да хвърля сърдито снопите с
вилата на земята. Един от турците, дето броял, му се надсмивал и отправил
няколко обидни думи към стареца. Дядо Стойчо спрял да хвърля снопите, изправил
се и строго предупредил турчина, че за тези думи и за това, че не му вярва, ще
го намуши с вилата. Турчинът се изсмял и още нещо обидно му казал, от което
нервите на стареца не издържали. Бързо слязъл от купена и се спуснал да намушка
нахалника с вилата. Оня побягнал, но останалите турци хванали дядо Стойчо, били
го жестоко и си заминали. Върнал се Богдан и мъка свила сърцето му като разбрал
за случилото се. Заклал една овца, одрал я и с кожата наложил пребитите кокали
на дядо си Стойчо, а в същото време се заканил да отмъсти жестоко за тази гавра
над мирните хора“. Така Богдан станал хайдутин в четата на Бойчо войвода.
Походил с неговата дружина, но след известно време се отделил и станал войвода
на малка чета, която водил много години из Хаинбоазкия и Тревненския Балкан.
Байрактар му бил Досьо от с. Самсии, някои го наричали „Хаджи Досьо". В
четата му били Бижо Власатилека, Добри Солито или Добри Друмчо, както го
наричали хайдутите, защото редовно бил поставян на пусия на друма (пътя). В
четата на Богдан войвода били още: Иван от Трявна, братята Димитър и Боньо
Баеви от с. Бойчевци, Дроздена, Кольо Доброжалията и Тодор Коруто от с.
Цеперани. От разговорите си с много стари хора научих, че хайдутина Иван бил от
с. Бахреците, близо до Трявна. Хайдутувал заедно с Цеперанските хайдути. Някои
разказваха, че хайдутувал със старите цеперански хайдути дядо Георги и дядо
Никола, бащата на Бойчо войвода, а други твърдяха, че той бил с Богдан войвода
и му викали Кара Иван (Чер Иван).
Тодор Коруто бил много едър и як човек. С грамадната си фигура, с
бързите си и ловки движения, с умението си да върти сабята и с безстрашие да се
спуска с гола сабя в ръка срещу турските потери, успявал да ги изплаши и
разпръсне. Нямал вяра в кремъклиите пушки и пищови, затова нападал с гола сабя.
Той не можал да ходи докрай с четата на Богдан, защото турците го ранили в
ръката, осакатял и се върнал в с. Цеперани. Излекувал си ръката, но останал
сакат до края на живота си. Колко години е ходил с четата на Богдан не е
известно. Сражението с турците, в което го ранили, станало в Тревненският
Балкан, на запад от Кръстец, в местността "Кланите кадъни".
"Моят дядо Богдан, колкото бил весел, толкова бил непримирим към несправедливостите. Идели хора от далечни села, търсели го да му се оплачат от извършен обир, отвлечено момиче или други безобразия, извършени от турците." - тъй разправял внукът му.
Било ден Малка Богородица, млади и стари хора от селата Войнежа, Въглевци и околните махали отишли на Килифаревския манастир на сбор, който и до днес се празнува на същия ден през месец септември по черковния календар. На празника имало и много турци. Някакъв турчин от Търново харесал една мома от с.Войнежа и искал да я вземе за харема си. Нашите моми и момци узнали намеренията му и скрили момата. Турчинът като разбрал, че момата е избягала, намерил хора от Войнежа и с голяма злоба и закани заръчал, като си отидат да съобщят на баща й кой ден ще отиде да я вземе. Ако бащата скриел момата, щял да му изгори къщата, плевника и цялото имущество. Изплашеният баща дошъл в с.Цеперани, за да се оплаче на Богдан. Намерил го и му разказал със сълзи на очите какво е заръчал и какво се е заканил турчинът. Войводата го изслушал и казал: "Върви да си гледаш работата, пък аз ще отида при него, ще поговорим, ще го вразумя, а дъщеря ти ханъма няма да стане, докато е жив Богдан войвода."
Всъщност, войводите много не обичали да преговарят. В уречения ден Богдан събрал своите момчета, пригласили оръжието си, тръгнали надолу по реката и стигнали "Камилската долчинка" под Вонеща вода. Там пътят за Търново минавал през труднопроходимо място, където ако се заварди отпред и отзад, пътниците остават като в клопка. Отвесните скали не позволявали да се отбиеш и да избягаш. Богдан спрял момчетата, разпределил кой къде да се скрие и завардили пътя от двете страни на Камилската долчинка. Чакали дълго, най-сетне отдолу се задали пет коня. Отпред яздели две заптиета, в средата на бял кон яздел турчинът, дето ще взема момичето, а на другите два коня яздели също заптии. Турците карали конете си бавно, говорели помежду си и на висок глас се шегували. Щом навлезли в Камилската долчинка, войводата дал знак и от двете страни на долчинката загърмели хайдушките шишанета. Силен гръм разтърсил Калински рид и околните рътлини, гората поела ехото, а петимата турци паднали от конете си.
Богдан войвода много мразел и жестоко отмъщавал на ония турци, които безчестели млади момичета, срамели млади булки или ги отвличали насила. За да спаси момиче и накаже разкаден агаларин е ходил нощем пеш чак в Свищов. Водил люти битки с турците и много злосторници е наказал с най-тежкото наказание - смърт. За по-малки беди, нанесени от турчин на българка или българин, наказанието му било следното: хващал с коравата си юнашка ръка турчина за врата, а с другата вземал парче сланина и с нея натривал устата и лицето му. Най-голямата обида за турчина била да трият устата и лицето му с домус (свиня).
(Разказ на Белчо Колев Славов от село Терзиевци, роден 1902 година):
"Чувал съм от моята баба да разказва как нашият Добри Тодоров Солито и другите хайдути от четата на Богдан войвода отмъстили на един турчин, който бил дошъл да събира десятъка по селата от Дишколската община. Този турчин не бил сам, с него вървели и други турци, но те не се държали така грубо с хората, както него. Той като влезел в двора и къщата, карал всички от това семейство да изпълняват неговите прищевки. Много лошо се държал и много лошо се отнасял с хората, когато се напиел. Тогава в пияно състояние, хората както и да се мъчели не можели да му угодят. Ходели тези турци по селата, обикаляли ги и стигнали до село Терзиевци. Тръгнали нагоре въз дерето по пътя към къщата на дядо Тодор - бащата на Добри Солито. Къщата на дядо Тодор била горе на чуката, а до нея се излизало по стръмен коларски път. Тази чука я викали "Бъчуваря", така я викат и днес. Там още личат следите от къщата и хармана на дядо Тодор.
Турчинът бил пиян, вървяли нагоре по пътя, но като стигнали стръмното, седнал и не искал да върви повече нагоре. Другите турци и те седнали да го чакат да си почине и отново да продължат пътя към къщата. В това време отгоре по пътя се задал дядо Тодор. На гърба си носел едно чувалче със зърно, отивал да го смели на воденицата.
Като стигнал go турците, поздравил ги, направил им селям, според това както турците са изисквали от раята. Пияният турчин като чул гласа на дядо Тодор, надигнал глава да види кой е този и като видял, че той носи чувалче на гърба си, извикал да пусне чувала на земята. Дядо Тодор пуснал чувала, наближил турчина, поклонил му се и попитал: "Какво има ефенди, кажи?". „Наведи се още" - рекъл турчинът. Дядо Тодор се навел, турчинът се хванал за него, изправил се прав и рекъл: "Наведи се хубаво, аз ще те възседна, а ти ще ме изнесеш горе до къщата!"
Тук трябва да отворим една скоба, за да поясним, че този начин на унижение често е бил използван от турците по онова време.
Дядо Тодор не рекъл нищо, навел се повече за да е удобно на турчина да го възседне
и го помъкнал нагоре към къщата си. Изнесъл го горе и го пуснал. Турчинът заповядал да им приготвят ядене и пиене. Разшетали се жените, нагласили каквото искал турчина, нагостили го, почерпили го, а дядо Тодор извадил пари, платил си десятъка, ама турчинът искал още пари, поискал и дишак.Нямало какво да се прави, за да се отърве по-скоро от него дядо Тодор платил и този данък.
Вечерта като се прибрали всички вкъщи, дядо Тодор разказал на сина си Добри как днес един турчин го карал да го носи на гръб и накрая, след като ги нагостил и почерпил колко гроша му вземал дишак.
Добри много се ядосал и същата вечер като се нахранили излязъл от къщи и тръгнал да иде при хайдутите. Отишъл при Богдан войвода и му разказал как турчинът яздил баща му и се гаврил с него, а накрая го накарал да плати дишак.
Повел Богдан четата и проследили турците. Следили ги няколко дена и чакали сгоден момент за да отмъстят, но все не им се удавало. Богдан не искал да убива турчина, защото турците щели да вдигнат голям шум, щели да наложат на населението да плаща кръвнина и много щяло да има да патят хората от Балкана, докато се оправят. Той искал да заловят турчина и да го накажат. След като го накажели, щели да го пуснат да върви със същите турци.
Турците обходили всичките стопани от селата на цялата Дишколийска община. Последно обходили село Самсии и от там по пряката пътека поели нагоре за с.Власатили, Станчевханска община. Излезли на билото и седнали да си починат, а от там щели да спуснат надолу и щели да слязат в с.Власатили.Там на билото както си почивали, били обградени от хайдутите на Богдан войвода. Били заставени да се предадат иначе, ако някой се противи, щели да ги избият всичките. Турците вдигнали ръце и ударили на молба. Давали всичко: и пари, и оръжие само да не ги кайдисвали (да не ги колели). Ето така е защитавал Богдан войвода обикновените българи от раята.
Дори сред турците Богдан се славел като
смел и справедлив човек, тъй като често пъти постъпвал по право, както с
българите, така и с турците. Интересна история се носела сред неговите
съвременници, в която същият показал смелост, а и хитрост, не толкова присъща
на неговите съселяни. Това бил случаят с възникналия спор между
двама братя - Ангел и Георги Гурбалови от с. Цеперани. След като ги задомил,
баща им разделил имота си на две равни части между двамата братя. Ангел се
заловил за работа и с много труд, за кратко време, удвоил и утроил имота си.
Докато Георги бил мързелив и оставил нивите си да обраснат с тръни и капини.
Присъединил към турците, които събирали беглик и други данъци от населението.
Ходел по цели месеци с тях, хранел, поял и гледал конете им. Накрая те му
подхвърляли някоя по друга монета. Веднъж като се завърнал при семейството си,
брат му Ангел го повикал и споделил, че е намислил да строи воденица
(караджейка). Помолил го да я направят заедно, за общо ползване. Дълго го
убеждавал в смисъла на тази работа. Увещавал го, молил го, но Георги бил
мързелив и лекомислен, и не приел предложението на брат си. Подтискан от
завист, заявил, че няма да му позволи да си построи воденица и дори заплашил,
че ще я събори, като се позовал на влиянието си сред турците.
Макар и огорчен от отказа на брат си, Ангел не се отказал от замисленото. Направил дървената част, направил улея, сдялал камъните и накрая сглобил воденицата на хармана. После използвал отсъствието на Георги, който заминал пак с турците, повикал съседите, натоварили я на шейните и я откарали долу в реката. За два-три дни пуснали воденицата в движение. Върнал се Георги, разбрал, че брат му построил караджейката и му се приискало наготово да стане ортак. Естествено срещнал несъгласието на Ангел. Озлобен и ядосан от отказа му, Георги отишъл в Дряново и подал жалба против брат си воденицата да бъде съборена. В предварително уречен ден дошъл турчин - съдия да разследва случая и да накаже Ангел за провинението му. Отишли на мястото и съдията поискал да узнае подробностите около спора между братята. Разпитал ги, поразпитал и селяните и като разбрал, че Георги няма нищо общо със строежа и, че претенциите му са неоснователни, ядосал се и го запитал - защо спори и настоява да събори воденицата, след като не е взел участие в направата й. Отговорът на Георги бил колкото смешен, толкова и абсурден. По думите му воденицата трябвало да бъде съборена, защото била поставена над другите воденици, а водата като минавала през нея, щяла да се уморява и другите воденици щели да спрат. Турчинът се ядосал и извикал на турски: "Анана кодум, бре, чапкънин, вода уморява ли се" и започнал да го бие с камшика. Селяните гледали отстрани, възхитени от справедливата присъда. Богдан отишъл до турчина и му казал: "Дур, ефенди, остави го, нему му стига това, дето хората видяха с очите си как е тръгнал срещу брата си!" и заплюл Георги в лицето. Турчинът спрял да налага алчният брат, извикал Ангел и му казал: "Воденицата е само твоя. Георги няма да има никаква намеса след като не е работил нищо за нейната направа". Сбогувал се с Богдан и някои от селяните и си отишъл.
От този ден обаче, Георги намразил Богдан. Продължавал да ходи с турците и кроял как да го злепостави пред тях. Спорът за воденицата станал през есента. На пролет Георги отишъл в Дряново и донесъл на турците, че голямата кражба, която била станала в Еленско, била дело на Богдан войвода и неговата чета. Казал им, че юначният хайдутин се намира в с. Цеперани и дори обещал сам да го залови. Повел няколко заптии със себе си и вечерта, по тъмно, влезли в селото. Скрил турците в къщата си. А на сутринта пратил жена си да провери дали Богдан е у дома си и какво смята да прави през деня, защото му „трябвал по важна работа“. Богдан отговорил, че няма да ходи никъде, че щял да оре нивата си в местността Грамадата над селото. Когато войводата отишъл на нивата, Георги повел турците по тесния, обрасъл от двете страни Коскушев дол и ги скрил в краищата на нивата, тръгнал по нея и спрял там, където били скрити турците. Поздравил със "Помага ти бог, Богданe!" и го замолил да запре воловете да починат, за да изпушат по цигара. Богдан спрял воловете, седнал на браздата. Георги извадил табакера с тютюн, отворил я и подал на Богдан. Когато Богдан започнал да свива цигара, Георги се хвърлил отгоре му, хванал се здраво за него и не го пуснал. Започнал борба. През това време скритите в краището турци излезли, хванали Богдан, вързали и го повели през баира за Белица, а от там за Дряново. Воловете останали впрегнати на браздата. А Георги се мушнал в краището и обратно по дола се върнал у тях.
Последвалото мужду Богдан и турците не
е ясно. Не се знае как
се освободил от тях. Вечерта,
късно след полунощ, войводата почукал на вратата на дома си. Жена му отворила. Не и се обяснявал дълго. Поръчал на жена си да скрие всичко
ценно, защото турците идвали. Събрал
набързо багажа и оръжието си, сбогувал се с нея и поел в тъмната нощ. В него
напирал неудържим гняв към Георги, но решил да отложи разправията си с него за
по-късно. На разсъмване бил в с.Терзиевци, извикал Добри Солито (Друмча), разказал му
какво се е случило и тръгнал към другарите си - хайдути, които се намирали в
дървената колиба на Бели бук. Поръчал му да следи за всичко, което турците щели
да предприемат след неговото бягство и се укрил.
Потерята турци, пристигнала да лови отново Богдан, била в селото. Георги им съобщил, че видял войводата на Леви дял. Дълго претърсвали местността, но не го открили и не след дълго си отишли.
След като минало известно време, заедно с още двама свои другари, Богдан минал през с. Цеперани да търсят Георги и да го накажат, съгласно хайдушките закони. Но не го открили в селото. Богдан научил, че издайникът му се намирал при Ибрахим Бюлюкбашията. Онзи му обещал, че ще направи всичко възможно, за да залови жив или мъртъв Богдан. Войводата не се уплашил, а минал из Тревненско, събрал още момчета за четата си и ги завел при останалите си другари на Бели бук…
Доказателството за това, че Богдан войвода е бил уважаван и обичан от
мирните и честни хора в нашия край са песните които неизвестни гъдулари
съчинили и запяли за Богдан и неговата жена Гизда. В песните е възпята с името
Гроздана. Тези песни, които наскоро се пееха в родния му край са: "Седнал
ми Богдан да яде", "Богдан събира хайдути", "Мама Гроздана
ожени", "Гроздана по двори ходеше", "Гроздана мете
дворове", "Тази ми булка Гроздана".
За песента "Таз ми булка Гроздана", съчинена от неизвестен
гъдулар съм слушал да се разказва следното: Последната година от своето
хайдутуване, Богдан войвода през цялото лято бил с момчетата си в Балкана.
Криел се от турските потери, които постоянно го търсели. С близките си можел да
се види само нощно време и нищо не можел да помогне на семейството си в тежката
селска работа. Голямата нива на местността Дядовия Коев трап била засята и
станала за жътва, но нямало кой да я пожъне. Жена му Гроздана била с две малки
деца, гледала тях, я дядо му Стойчо вече бил стар, нямал сили да върши трудната
земеделска работа. Богдан съобщил на Гроздана да занесе сърпове и паламарки на
нивата - той и неговите другари щели да пожънат нощно време нивата, по
месечина.
Гроздана занесла сърповете и паламарките, оставила ги на уговореното
място и се върнала. На следващия ден задянала детето на гръб в люлката и
тръгнала уж, че отива да жъне. Вечерта рано преди залез слънце се върнала в селото
и като я питали пожънала ли е нивата, тя отговорила, че нивата пожънала,
избързала снопите и ги направила на кръстци.
През лятото на 1856 г. четите на двамата Цеперански войводи се намирали
в района на Тревненския Балкан - в прохода Хаинбоаз. Четата на Богдан войвода
била на Бели бук, а на Бойчо войвода - на Косьов камък. По същото време
новоназначеният Зейнел паша в Сливен, започнал упорито да преследва хайдутите в
Балкана. Разказва се, че по това време, за очистването на Балкана от хайдути,
турците подкарвали с пръти, като овце, българите от тунджанските села нагоре
към Балкана, за да палят гората. Много потери кръстосвали по селата и по
Балкана, но все неуспявали да заловят хайдутите и техните войводи. Тогава
Зейнел паша прибягнал до хитрост - наредил да се разгласи на населението, било
то турско или българско, че пашата дава големи суми на оня, който предаде
хайдутин и още по-голяма за главата на хайдути или техния войвода. Анонимността
на доносника (предателя) била гарантирана. Тези и други обещания и хитрости,
станали причина за залавянето на много хайдути и ликвидирането на много чети.
Същата хитрост започнали да прилагат и други водачи на потери. На тази стръв се
уловил Добри Софиин, голям нишанджия, за когото дядо Дончо Петков Крясов от
село Клъшка река твърди, че бил от Горановци, а 94-годишната баба Дена Дончева
Коева от с. Райковци казва, че бил от село Гърците /от странджанския джинс/.
Добри Софиин бил подкупен от турците да убие Богдан войвода, но тази гнусна
сделка не останала в тайна, а стигнала до ушите на хайдутите. Те се събрали и
решили да накажат алчния за пари Добри, съгласно хайдушкия закон. Без жребий
сам Богдан войвода с още двама хайдути, тръгнали да намерят и заловят
предателя. Отишли по тъмно и го заварили в тях. Той ги познал, но не подозирал
опасността и отворил вратата. Те влезли вътре, извадили пищовите и Богдан
казал: "Според нашия, хайдушки, закон ще те водим при четата. Ако мръдне,
стреляйте на месо, такова куче като него се убива и в собствената му
къща". Жената на Добри, която била с малко дете на ръце, сложила детето
във вързаната на гредите люлка, захлупила се над него и заплакала. Богдан се
приближил до люлката, бръкнал в пояса си, извадил навървена кесия със здрав
шнур, взел пълна шепа с жълтици и ги пуснал в люлката на детето. Хванал майката
за рамото и казал: "Слушай какво ще ти кажа. Тези пари, дето пуснах в
люлката давам да харчиш и да се грижиш за детето, докато то поеме и си хване
хляба. Това куче, дето съм вързал, може би, повече няма да видиш". Така
завързан Добри Софиин бил отведен при четата. Там пред всички хайдути провели
разпита. Неговите признания и сведенията, които имали за неговата предателска
сделка с турците, били достатъчни, за да го накажат със смърт. Убили го и хвърлили
трупа в гората за храна на орлите и лисиците. Дядо Белчо разправя, че Добри
Софиин и жената на Богдан - Гроздана били някаква рода, но каква не се знае.
Същото нещо, че са били „някаква рода“ ми разказва и дядо П. Косьов от с.
Клъшка река…
За съжаление, намерил се и друг предател - Станьо Бичкиджията от с.
Пчелински рът, хайдутин в четата на Бойчо войвода. Подкупен от Зейнел паша, той
първо предал четата на Бойчо войвода, когото убил, а после, след среща с
Ибрахим Бюлюкбашията, убил и Богдан войвода.
"Разправяли са ми, че Станьо знаел, къде се крие Богдан с четата си
и на тази среща казал пред турците, че се наема да убие войводата – разказва
дядо Белчо Станчев. - Пашата му обещал, че бакшишът ще бъде двойно по-голям,
ако работата се свърши, както с Бойчо войвода. "Вярно око имам аз - казал
Станьо - като на сокол, тремът ми напразно не пада" и повел потерята към
Бели бук, където се криели Богдан и другарите му. Оставил потерята турци далече
от мястото, където се намирали хайдутите. Уговорката била Станьо да отиде сам,
когато гръмне пушката му, тогава да отидат турците. Така и направили, приближил
се близо до тях, понеже познавал мястото добре и знаел къде стои техният
наблюдател. Хайдутите били насядали на земята, едни лъскали оръжието си, други
подменяли скъсаните закачки на цървулите си, кърпели дрехите си, а трети
лежали, почивали си от нощните походи. Станьо се премерил в Богдан и гръмнал.
Улучен в корема, войводата изохкал и извикал на другарите си: "Бягайте,
спасявайте се момчета, мене ме лошо удариха, тука ще остана, но знайте нас не
ни бие Бюлюкбашията, нас ни бие Бичкиджията. Това беше пушката на Станьо, по
гласа я познавам, бягайте, спасявайте се, а на Станя жестоко отмъстете".
Скочили другарите на войводата, избягали и се скрили далеч из гората на големия
Балкан.
След гърма на пушката турците пристигнали, сварили войводата жив,
хванали го и го повели надолу през гората, за да слязат на Ивановата пътека, но
в местността "Чучура" войводата издъхнал. Ибрахим Бюлюкбашията
отрязъл главата му и я сложил в козенова торба. Излезли на пътеката и поели към
Трявна. По път, минали през с. Клъшка река, а от там отишли и в Цепераните.
Пред къщата на дядо Кою Копала имало голяма каменна плоча. Потерята спряла,
завързали конете cи no плетищата, извадили главата на Богдан войвода от
козеновата торба и я сложили на плочата. Свикали намиращите се в селото мъже и
жени, и ги заразпитали дали знаят чия е тази глава. Дошла и Гроздана, жената на
Богдан войвода. Питали и нея, но тя нищо не казала и веднага се върнала у дома
си. Като минавала край къщата на Георги Курбана, заплакала тихо: "Нека се
нарадват душманите, Богдан повече беля няма да прави". От други стари хора
съм чувал, че когато ги питали познават ли тази глава, никой нищо не казал, не
казала нищо и Гроздана. Турците оставили главата на плочата и си заминали, но
това било хитрост. Излезли от селото, а няколко от тях слезли от конете си и се
скрили наблизо да слушат. След малко Гроздана отишла, взела главата и започнала
да я оплаква с глас. Турците се върнали обратно в селото и започнали да
претърсват къщата на войводата. Нагорещили веригата, дето висяла над огнището и
с нея горили месата на жена му, за да даде парите на Богдан. След заминаването
на потерята селяните се събрали да погребат главата на войводата. Заровили я в
неговата градина, на около 60 метра от къщата. Гробът бил ограден с прави,
плочести камъни. Днес това място е обрасло с капини и тръни и с нищо не
напомня, че тук била погребана главата на войводата.
От стари хора в с. Цеперани съм чувал да разказват, че турците минали
през Цеперани, показвали отрязаната глава на войводата, но не я оставили в
селото, а я занесли в Трявна, като минали през село Белица. Там по настояване
на Ибрахим Бюлюкбашията, показали отрязаната глава на войводата и на Куцар
Катароша, който бил втори баща на Богдан, верен ятак и поддръжник на хайдутите
в този край. Той с нищо не издал, че това е завареният му син. Като стигнали в
Трявна, побили главата на кол, на долния каменен мост, за назидание на
населението. Според същото предание главата на Богдан била заровена в двора на
долната църква "Свети Георги". Други разправят, че главата на Богдан
войвода била занесена в Трявна и побита на кол до долния каменен мост, но след
няколко дни неговите другари, скришом я взели и я донесли в Цеперани, където я
погребали по християнски…
Другарите на Богдан войвода не оставили обезглавения му труп непогребан.
На мястото, където издъхнал и Бюлюкбашията отрязал главата му /на връх Бели
бук, източно от Кръстец/, заровили трупа и го оградили с камъни, за да се
помни, че там е гробът на Богдан войвода.
А Георги Гурбала не можал да види отрязаната глава на омразния си враг
Богдан, защото по това време вече не бил между живите. Той тръгнал с турците,
за да не бъде наказан. Измъчвал го голям страх, тъй като неговите клевети и
лъжи станали причина за залавянето на войводата на браздата край Цепераните.
Стигнал в Трявна, но съвестта го борела и денем, и нощем. Може би от
притеснение заболял, задънил се (не можел да ходи по-малка нужда). Лекували го
разни ходжи и баячки, но не могли да му помогнат. Върнал се в Цеперани и за
два-три дни починал. Мъките му били големи, денонощно викал от болка. Никой от
комшиите му не го съжалявал, всеки казвал: "Нека си тегли, тези мъки му ги
дава Господ, той си ги е заслужил, продаде и наклевети войводата, закрилника на
бедните"…
***
Състав на четата на Богдан войвода:
Богдан Станчев Стойчев от с.Цеперани - войвода
Хаджи Досьо от с. Самсии - байрактар
Тодор Коруто от с. Цеперани
Бижо Власатилека от с. Власатили
Добри Тодоров Солито (Друмчо) от с.Терзиевци
Иван /Кара Иван/ от Трявна /или от Бахреците/
Дроздена - братовчед на Хаджи Досьо
Кольо Добруджанлията
Братята Димитър и Боньо Баеви от с. Бойчевци
Станьо
Бичкиджията
Тук бива и да се спрем малко на предателят Станьо Бичкиджията от с.Пчелински рът, тъй като не липсвали и такива „личности” сред балканджиите. Несгодите и страхът карали много от тях да бъдат готови на всичко, дори и на предателство.
Селото Пчелински рът, което е съществувало през турско, било запалено и изгорено от турците. Огънят не пощадил нито една къща, нито една ограда, всичко изгоряло. Че на това място е имало село личи от каменните зидове на постройките, харманите, където са вършали снопите си и от стари орехови, черничеви, ябълкови, сливови и др. плодни дръвчета. Това село било скрито източно от прохода Хаинбоаз, в големия Балкан, местността на връх Бутора, където турски крак рядко стъпвал. Селото приютявало българските бунтовници и хайдути.
Станьо Бичкиджията бил хайдутин и в същото време техен ятак. Имал бичкиджийница на вода в Цвяткова река. Тя се намирала някъде по реката нагоре от Райковци, от източната страна на прохода. Там, в бичкинята се събирали и криели хайдутите.
За Станьо Бичкиджията разказва дядо Пеньо Георгиев от Сеймените: "Чувал съм от моя дядо Дончо, че турците, за да се оправдаят и да потулят случая с подкупа на Станьо, разнесли слуха за някаква лична вражда между Станьо и Богдан войвода. Те скроили и разпространили следната лъжа: "Случило се било така, че Богдан войвода веднъж замръкнал и отишъл в бичкиджийницата да пренощува. Там заварил само жената на Станьо. Тя го познавала, приела го да пренощува, но тъй като била сама през нощта, той я изнасилил, прегрешил бил хайдушки закон. Уж, че тогава тя казала на Богдан: "Правиш, що правиш с мене, на Станя аз всичко ще кажа". След като мъжът ? се върнал, тя не скрила, всичко му разказал и от този момент Станьо намразил Богдан войвода и затова го убил".
От разказаното излиза, че фалшивите новини не са от вчера и днес. С този прийом са си служили дори през турско.
Твърде кратко обаче, се радвал на кървавото си имане Станьо Бичкиджията - убиецът на двамата
Цеперански хайдути Бойчо и Богдан войвода. По спомени на Георги Иванов Петков
от с. Самсии, които той помни от разказите на своя дядо, хаджи Досьо от същото
село, заедно с оцелелите хайдути от четите на двамата войводи, изпълнили
заръката на Богдан войвода да убият Станьо Бичкиджията. Хаджи Досьо бил
байрактар в четата на юначния хайдутин, а след убийството му, поел водачеството
й. Хайдутите дълго чакали предателят Станьо да се прибере в къщи. Една вечер,
след като се уверили, че се е прибрал, приближили дома му, влезли в градината,
засята с царевица и запалили огън. Станьо излязъл да види какво става, а
скритите наблизо хайдути го убили пред прага на собствената му къща… Хаджи
Досьо повел малката си чета, преминали Балкана и се укрили из Еленските колиби.
По това време обрали някакви турци бегликчии, но били издадени и заловени от
турците. Откарали ги в Търново, подложили ги на разпит, а хайдутите упорито
отричали. Тогава турчинът казал, че ще им повярва и ще ги освободи, ако
изтърпят 100 оки бой. В противен случай щели да ги съдят и хвърлят в тъмница.
Досьо изгледал другарите си и подканил турчина да почва. Турчинът взел тоягата
и му ударил 100 тояги на голо и по табаните на краката. Но Досьо не издал и
стон, и нищо не признал. Преместили го като пребито куче и на неговото място
легнал Бижо Власатилов, но той още при първите удари на тоягата извикал:
"Дур ефенди, наша е работата, ще кажа". Тогава турчинът заплюл Досьо
и му рекъл: "Язък бре, Досьо, като нямаш хора защо тръгваш, защо понесе
толкова бой, сега ще ти гният пребитите кокали в затвора". И предал
комитите на съда. Осъдили ги на три години затвор. Това обаче не бил
краят на байрактаря и войвода Хаджи
Досьо. Разправят че последният се завърнал в родното се село при семейството си и се отказал от
хайдутлука, но да мъсти и да наказва турските поробители не се отказал. Разправят се
различни случки за наказани от хаджи Досьо турци, дори и когато бил вече на
преклонна възраст.
Хаджи
Досьо от с. Самсии
Редно е, преди да продължим с личността и разказите за този смел българин да кажем две думи за това как е станал хаджия.
Досьо още бил ерген. Заженил се някой от техния род в онова русенско село, за което не може да се каже кое точно е било. Тръгнали оттук, от Самсиите баща му и още някой от техния род. Отишли на сватбата, но там имало и турци. Станало спречкване между младежи българи и турчета. Досьо бил як и буен балканджия и набил турчетата. Засегнали се турците от това, извикали мухтарина и вързали Дося. Откарали го и го затворили в кауша. Това било второто му затваряне в турски затвор, след първото, когато ял боя с пръчките. Били го, мъчили го, след това го съдили и го хвърлили в Русенския затвор.
Колко време е лежал Досьо в Русенския затвор не е известно, но една баба разправяла, че когато Досьо излежал присъдата си и го пуснали от затвора, като си идел, слязъл по пътя през поляната над селото. Там имало пастирчета, които пасяли добитъка. Те видяли човека, който идел отгоре и го познали. Някои по-пъргави се затекли към селото и завикали с радост: "Досьо си иде, Досьо си иде, излезте да го видите". Като чули, хората от селото излезли да го посрещнат. Посрещането станало на поляната над Карагьозовия харман.
Мъжете почнали да го разпитват, как се е случило, че той оживял. Всички мислели, че турците са го затрили. Майка му и другите жени се разплакали. За да промени обстановката, да развесели посрещачите си Досьо се засмял и рекъл: "Защо плачите, веселете се, аз се връщам от хаджилък, станах хаджия".
От този ден, от това посрещане хората започнали да му викат Хаджи Досьо. С това име го наричали до края на живота му.
След като се завърнал от затвора, след голямото предателство на Богдан войвода (първото му затваряне), Хаджи Досьо решил да отиде по тунджанските села, да се срещне с приятели и ятаци, да разбере колко души са пострадали при гоненията на турците. Минал няколко села, но навсякъде чувствувал, че хората са изплашени. Строги закони било издало турското правителство за този, който даде хляб и подслон на хайдутите и не съобщи веднага за това на турските власти.
Оплакали му се от един бабаит турчин, който бил много як и на много българи по най-зверски начин отнел живота. Ходел много горделиво и наперено като пехливанин, хвалел се, че бил хванал жив прочутия хайдутин Пею Буюклията и още много хайдути. (За сведение, Пею Буюклията умира след Освобождението, а туркините плашели децата си по тунджанския край с думите: "Сус, Пею Буюкли гелди", демек „Мълчете, Пею Буюклията ще дойде!“)
Есенно време кметът на Дишколската община събирал чета само от мъже, нарамвали дългите пръти и ги отвеждал по Тунджанските села. Там се спазарявали да брулят орехи и припечелвали по нещо.
Хаджи Досьо се присъединил към групата брулачи и тръгнал с тях. Отишли в селото, където живеел турчина-бабаит. Оставили момчетата да си почиват, а той и братовчед му Иван отишли в кафенето да съобщят, че водят брулачи на орехи и търсят работа. В кафенето бил и въпросният турчин. Двамата братовчеди влезли, поздравили всички, а хаджи Досьо рекъл: "Този път минахме без страх Балкана". Обърнал се към турчина бабаит, посочил го с ръката си и казал: "Ашколсун на него, Аллах да го поживи, че очисти Балкана от хайдутите".
Оня това чакал и отново почнал да разправя за бабаитлъка си с хайдутите. "Сега върлува-казал-един хърсъзин Панайот, но и на него ще му скроим киляфа, ще му строша кокалите, само да ми падне на сгода"
На следващия ден работата почнала, турците идвали, Иван повеждал групата и по цял ден брулели и събирали орехи. Дошъл ред и турчина бабаит да ги води на своето имение. То било голямо и се простирало до Тунджа. В него имало много орехи. Стопанинът впрегнал конете в каруцата, групата взела прътите и тръгнали отзад. Като стигнали мястото, турчинът разпрегнал конете, пуснал ги да пасат и повел групата към орехите. Освен групата брулачи други хора не се виждали нито турци, нито българи, защото не смеели да влизат в имението. Това че няма хора, които да видят подтикнало хаджи Досьо да убие тиранина. За намерението си не казал на никого от групата. Като отивали към орехите, хаджи Досьо вървял близо до турчина и разговарял с него, а в същото време той се подготвял за разплата. Никой от групата не видял кога хаджи Досьо извадил острата си кама и я забил в тялото на турчина. Той паднал на земята и повече не можал да стане. Иван и другите момчета се уплашили. Хаджи Досьо ги изгледал сърдито и рекъл: "Какво се плашите, той заслужаваше да го режа къс по къс, но имал късмет, кучето мръсно, умря без да се мъчи". Наредил да сложат багажа до убития, да го позавият и да почват работа. Момчетата изпълнили заръката, а хаджи Досьо тръгнал да търси място, където да скрият трупа.
Наблизо открили подходящо място, занесли трупа, затрупали го и замаскирали мястото, така щото никой да не се досети, че там е заровено тялото на убития.
Брулили и събирали орехи цял ден, вечерта натоварили чувалите с орехите на каруцата, впрегнали конете и по тъмно стигнали в дома на турчина. Разтоварили орехите, разпрегнали конете, настанили ги и шумно напуснали къщата като се отправили към квартирата си.
Хаджи Досьо и Иван останали и влезнали при трите жени на турчина. Досьо вървял напред, отворил вратата, кадъните се уплашили като видели че влиза друг, а не техния мъж и веднага закрили лицата си. Той ги предупредил на турски да мълчат и ги заплашил че ако някоя извика ще я заколи. Принудил ги да кажат къде мъжът им държал парите си и тези, които е донесъл от избитите и ограбени българи. Взели с Иван парите, след това хаджи Досьо сложил под нож кадъните, измъкнали се предпазливо и отишли при другарите си в квартирата. Взетите пари Хаджи Досьо разделил по равно на всички от групата, но в същото време строго ги предупредил дума да не казват, нито на баща, нито на жена за станалото. На следващия ден групата още не била тръгнала, разнесла се вестта из селото, че турчинът е отвлечен и цялото му семейство изклано, но никой не мислел, че това са брулачите. Всички турци си шушукали, че това е извършил оня сливенския касапин Панайот, страхували се много от него и само в него се съмнявали. Групата брулачи продължила работата си, а когато се завърнали в Балкана, учудили близките си с донесените от бруленето много пари.
Такъв безкрупулен човек бил хаджи Досьо, но такива са били и времената тогава. Често се е налагало да отнемеш нечий живот, за да не отнемат твоя. Много помагал на своите съселяни бившият хайдутин, когато те се намирали в безизходна ситуация. Има разказан случай, когато четирима турци пристигнали в общината да събират данъците и таксите, но вечерта се напили в една от къщите и започнали да се гаврят с жените. Да, но пиенето и чувството че са всевластни и че на тях им е позволено да правят каквото си искат с раята, не ги извело на добър край. По това време в този хайдушки Балкан имало такава народна поговорка: "Тук не съди кадия, тук съди балтия!". Съпрузите и братята на жените заклали турците, но не знаели какво да направят после и отишли при кмета за съвет.
Като чул какво е станало, на кмета косата му се изправила. Не бил се разминал още онзи случай, когато дядо Досьо заклал турците в равнината и ето нов такъв! Хванал кметът братята и право при Досьо. Хаджи Досьо изслушал внимателно какво се е случило, накрая се изсмял, потупал по раменете двамата мъже и рекъл: "Дребна работа, четири кучета по-малко", а сега чуйте какво трябва да сторите за да не страдате нито вие, нито кмета и населението. Сега като си отидете, ще съберете всичката си покъщнина, ще я натоварите на вашите и на турските коне, ще подкарате всичкия си добитък нагоре към Балкана, ще го преминете незабелязано и ще отидете в Средна гора. Къщата и другите стопански сгради около тях ще запалите, за да помислят турците, че това е работа на хайдутите. Иван утре ще дойде да търси турците, но като види, че къщите горят ще се върне и ще тръгне за Търново да съобщи в конака за станалото. Пред турските власти той ще каже, че това е работа на хайдути обирджии."
Двамата мъже се върнали при своите, разказали какво е поръчал хаджи Досьо. Всички приели заръката като най-изгодна и бързо започнали да събират и товарят покъщнината си на конете. Едни подкарали добитъка, други повели натоварените коне, а трети запалили къщите, плевниците и поели нагоре из Балкана. Слезли в равнината, минали Тунджа и се скрили в Средна гора. Там пасли добитък докато завалял снега. За през зимата намерили подслон в с.Крива круша и презимували. Това място им харесало, уверени, че няма да бъдат открити, останали да живеят в селото постоянно.
След онази случка с убитите четирима турци, в района на Хаинбоазкия проход и Тревненския Балкан плъзнали турци да гонят хайдутите, но тези потери повече се въртели покрай селата и извършвали най-различни кражби и зулуми на хората. Една потеря минала покрай село Самсии. Хаджи Досьо бил отишъл при добитъка си на колибата в местността "Златев рът" на два часа път от селото. Иван Дроздена- кметът също не бил в селото. Потерята турци ходили, обикаляли и като огладнели, отишли в селото да търсят кмета да им намери храна и пиене. В къщата заварили жена му, децата и голямата дъщеря Рада, която била 17-18 годишна. Тя била много красива. Като я видял водачът на потерята много я харесал и решил да я вземе в харема си. На тръгване турците хванали Рада и насила я отвлекли със себе си.
Хаджи Досьо се заел с издирването на Рада и в скоро време открил, че тя се намира в харема на някакъв турчин от Свищов. Проучил обстановката и си съставил план за измъкването на девойката от харема. Така и никой не разбрал, как Хаджи Досьо отвлякъл Рада от турците. Всички разказвали едно и също. Чували че след като разбрал къде е Рада, той се върнал тук в Балкана, казал пред роднини и пред другите селяни, че ще я върне в село, но за измъкването и от ръцете на турците са му необходими 4-5 бабаджан (яки) жени. С тях хаджи Досьо отишъл и довел Рада.
Всяка година през първата половина на месец май, на Гергьовден в Казанлък ставал голям панаир. Хаджи Досьо решил да отиде на панаира. Тръгнал по билото на Балкана, по пътеката през Кръстец и по икиндия наближил Казанлък. По пътя малко преди да е навлязъл в града срещнал две момчета с едно магаре, върху самара на което били превързани две сакички (продълговати буренца, направени от тънки черешови дъгички). Момчетата били внуци на дядо Станчо от с.Власатили, съседна махаличка на с.Самсии. Нивите и мерата на тези две махалички са в едно и също землище и хората се познавали, защото всеки ден се срещали. Хаджи Досьо познал момчетата и ги запитал какво носят в саките. "Вино носехме, но сега нищо няма в тях, ще ги върнем празни" - отвърнали момчетата и продължили да разказват как баща им ходил преди няколко дни в Казанлък и пазарил виното, а тях изпратил да го вземат. Пред една кръчма в града седял турчин, препичал се като гущер на слънцето. Като го наближили, повикал ги да спрат и попитал за вино ли отиват. Те му отговорили, че отиват за виното, което баща им е пазарил. Турчинът ги изгледал сърдито и казал, че въпреки всичко вино ще трябва да вземат само от него. Децата отговорили, че тяхното вино е хортувано, платено и не могат да вземат от неговото. После подкарали магарето напред. Той повече нищо не казал, обърнал се и влязъл в дюкяна си.
Децата намерили човека при когото баща им бил пазарил виното. Той им напълнил сакичките, натоварили ги на магарето и си тръгнали обратно. Когато наближили дюкяна на турчина, той излязъл и им извикал да спрат. Приближил се до магарето, извадил ножа си, почукал отстрани дървените клечки с който били запушени сакичките и те се размърдали. Тогава той опънал клените, саките се отпушили и виното изтекло на земята. Турчинът се изсмял и казал да идат да кажат на баща си какво е сторил и друг път да знаят с кого да хортуват.
Хаджи Досьо върнал момчетата назад, завел ги в с.Енина и там им намерил вино, напълнил отново саките, натоварил и ги превързал върху самара на магарето. Изпратил ги към Балкана, а той купил една бъклица и поел към панаира.
Отишъл хаджи Досьо при турчина-кръчмар и го попитал, дали ще му напълни една бъклица с вино. Щял да му плати по-скъпо, но искал да види, че ще му бъде налято от бъчвата. Турчинът се съгласил и го повикал след себе си да му покаже. Спрял се той до една бъчва, клекнал до нея, завъртял канелата и започнал да пълни виното. Като се понапълнила бъклицата, хаджи Досьо извадил ножа cи oт пояса u c един удар убил турчина. Онзи се смъкнал до бъчвата без да издаде глас.
Такива разкази за неговите бабаитски постъпки битуват дълго след Освобождението, по този край. Митьо Недялков, в своите записки споменава: "И днес дядо Койо Недялков Карагьозов от с.Самсии разправя, че хаджи Досьо бил много смел човек, че турците се страхували от него, заради многото му хайдушки дела".
Друга случка разказват неговите правнуци Димитър и Никола Иванови. Дядо Досьо много обичал внучето си Никола, което било на около 10 годишна възраст. Баща му, заедно с другите хора от селото, след като свършили вършитбата към края на август, впрегнали воловете и тръгнали за Търново. От там си пазарели сол, газ и друго потребно за зимата. Всяка година по това време от всяко село се отправяли кервани от биволски и волски коли за касабата (града). Децата с радост очаквали този ден, за да седнат в колите и да карат воловете до големия град. На пазар водели най-послушните, дето най-много са тичали подир добитъка. Никола бил послушно момче, носел с шарената стомничка студена вода от извора под големия бук на дядо си Досьо, а той много му се радвал и много го обичал.
В близост до пътя за Търново имало бостан (нива, засята с дини от някакъв турчин). В единия му край имало малка колиба, а в нея двама заптии, които пазели дините. Керванът спрял близо до нивата с дините. Старите разпрегнали воловете, пуснали ги да пасат, а малките играели покрай реката. Някой от тях видял необраните още дини, казал и на другите и решили скришом да откъснат една диня. Преместили играта близо до дините и Никола с още едно момче влезли и откъснали динята. Заптиетата ги видяли от колибата и когато малките се върнали при колите, те отишли при тях, извикали бащите и съгласно тогавашните турски закони и наредби ударили на Никола и на другото момче определен брой удари с пръчка по ръцете и дупето. На следващата вечер, просълзен Никола се оплакал на дядо си Досьо за случката. Погалил дадо Досьо Никола по главата и го попитал: "Ако идем двамата с тебе там, ще можеш ли да ги познаеш и да ми покажеш оня, дето те би?" Никола отговорил, че ще го познае, после легнал до дядо си и заспал. Рано сутринта дядо Досьо го събудил, оседлал два коня. В чуловите им завил две шишанета, превързал ги на самара и възседнал единия кон. На другия кон се качил малкият Никола и тръгнали надолу по пътя за Килифаревския манастир. Като наближили, спрели на по-затулено място, препонясали конете да пасат, а те двамата се отправили към колибата на турските пазачи. Дядо Досьо носел двете пушки, увити в чулчето, скришом наближили колибата на такова разстояния, че дремът на шишането да улучи безпогрешно. Двамата пазачи били вътре, приказвали си и пушели. Досьо разгърнал чулчето, извадили пушките, изпънал куроците, сложил капси върху цивките, тъй като пушките били натьпкани предварително. Оставил едната върху земята, а с другата се премерил в единия турчин. Натиснал спусъка, пламнала пушката и турчинът клюмнал. Докато другият турчин разбере какво става, откъде се стреля, дядо Досьо вдигнал другата пушка от земята, прицелил се във втория турчин, убил и него. Като се уверил, че двамата турци са мъртви, дядо Досьо се приближил до колибата, съблякъл дрехите им и ги взел със себе си. Върнал се, загънал отново пушките в чулчето и тръгнали кьм конете. Възседнали ги и се върнали в селото. Едната ажамка с дупка от дрема (кръгъл куршум, шикалка) на дядо Досьовото шишане се пазела дo преди няколко години от Димитър Николов Иванов.
Митьо Н. Митев е написал, че всички потомци на Хаджи Досьо и стари хора от с.Самсиите разказвали за него, че той умрял през лятото на Освободителната война 1877 година. Станчо Коев Дрозденов от с.Самсии, негов потомък разказва: "Запомнил съм от моята баба Дона да разправя, че хаджи Досьо се разболял, паднал болен на легло и като разбрал, че няма да го бъде вече, повикал снаха си и сина си Митьо, и пред тях се изповядал."
Пред тях той казал: "Много турци съм изклал, за тях не се разкайвам и не моля Бог за прошка, защото всичките, които съм наказал, за правото съм го направил. Много са ме били турците и два пъти съм бил в техните затвори, но не съм им останал длъжен и за тези неща не търся прошка.
Моля се на Бога, ако има Бог, молете се и вие да ми простите, дето заради мене турците изклаха много невинни българи, когато убих Исиклийския бей (Исиклии - дн.Николаево, Старозагорско). Този бей се беше озверил и много мъчеше нашите българи. Заклах го в собствената му къща, но зле патиха тамошните българи, за тях ми е жал и за тях ми е голям грях."
После накарал снаха си да извика комшиите, че щял да им каже нещо и да се видел за последно с тях. На комшиите си дето отишли при него да го видят бил казал, да помагат кой с каквото може на Московците, че този път дано успеят да изгонят чалмалиите от българско. Разплакал се пред тях, че той няма да може да помогне и да види дали тази война ще да донесе свободата на българския народ.
Неговият комшия Иван Кутолина му целунал ръка, сбогувал се с него и му казал, че още днес ще тръгне да отиде при братушките да се бие заедно с тях срещу турците. Присъединил се към бранителите на Балкана и взел участие в боевете на Шипка. Днес неговото име е изписано върху паметната плоча пред паметника на Филип Тотю в с.Вонеща вода.
Такива са били тогавашните българи от този край - чисти, наивни и не са били вещи в политиката, но затова пък са давали мило и драго за свободата на България.
Другите селяни изпълнили заръката на хаджи Досьо и помагали кой с каквото можел. Давали овце и кози за храна на руските войници, зимуващи по билото на Балкана и пазели прохода. Карали по снега с биволски шейни сено за конете им, но почитания от всички хайдутин и войвода бил склопил вече очи.
Наскоро след Освобождението синът му Митьо, заедно със семейството си се изселва в с. Суфлари (дн. с. Юлиево, Старозагорски окръг).
Къщата, в която са живеели Хаджи Досьо и неговият син Митьо в с. Самсии е съборена около 1935 година. Всички стари хора от с. Самсии помнят тази къща и разправят, че нейните врати и прозорци са били направени „да се отварят заедно с касата”.
Ангел
Францъза
Помни се за още един хайдутин по тези места – Ангел Францъза от с.Клъшка река.
Ангел Францъза бил сестрин син на Бойчо войвода. За него Филип Тотю пише, че бил верен ятак на хайдутите по онова робско време. Записките на Митьо Н. Митев продължават така:
"Аз ще разкажа какво съм чул от негов потомък- Кою Славов Пейков и дядо Денчо Крясата- двамата от с.Клъшка река.
"Ангел Францъза бил брат на моя дядо Пейко" - казва Кою Славов. „Майка ми била сестра на Бойчо войвода от с.Цеперани”. Тъй като къщата била на моя прадядо, който също се казвал Бойчо, била на горния край на селото и край нея наблизо нямало други къщи, хайдутите често посещавали къщата на дядо Бойчо. Той ги подслонявал и им помагал с каквото можел, най-вече със сведения.”
Като последно място за подслон на пътници, премиващи Балкана през известната по него време "Иванкова пътека", която най-пряко свързвала Търново с Ески Заара, в къщата на дядо Бойчо спирали да си починат и преспят турски търговци и други хора. От него хайдутите научавали какви турци минават, с каква цел, какво карат и други данни, които той по време на разговора си с пътниците можел да събере." Дядо Бойчо се отнасял добре с турците. Посрещал ги, гощавал ги, а на тръгване поръчвал, като поемат нагоре през Балкана да си отварят очите на четири, защото било пълно с хайдути. За тези негови напътствия и грижи турците го уважавали и почитали. Не били редки случаите на нападнати и ограбени турци от хайдутите, но те не допускали, че именно дядо Бойчо играе главната роля, че той или някой от неговото семейство се изкачвал по стръмния склон на Клъшки чукар и давал уречения сигнал на хайдутите.
Трябва тук да поясним, че едно време всеки, който вече имал поотраснали деца и бил уважаван човек, дори и да нямал внуци е получавал прозвището "Дядо", независимо от възрастта му.
Една вечер откъм Търново пристигнали и спрели пред къщата на дядо Бойчо голяма тълпа въоръжени турци. Те водели десетина коня оседлани, а върху седлата здраво закопчани мешинени дисаги, капаците на които били пломбирани. Вкарали конете в двора, сложили сено, което взели от купите, складени по хармана. Няколко души от охраната останали да пазят конете, а другите дядо Бойчо поканил в къщата си. Черпил ги, гощавал ги, след това ги настанил да поспят, че на другия ден път ги чакало, а от тук нататък през Балкана пътуването е много трудно и опасно. От пръв поглед дядо Бойчо разбрал, че тези турци носят нещо ценно и ще трябва по някакъв начин да съобщи на хайдутите. Преди още да ги е поканил в къщата си, обърнал се назад и извикал: "Я, мари жено, отвори вратата, че гости ще имаме тази вечер!" Жена му отворила вратата, той я наближил и тихо й казал: "Ангел да излезе през тайното прозорче, да отиде при хайдутите и да им каже да завардят Иванковата пътека!" За повече приказки нямало време. Турците още подреждали конете си и се бавели на двора, пък и времето било топло и приятно, не бързали да влизат.
Ангел стоял наблизо, чул думите на баща си. Той откачил кожените цървули, които бил събул и закачил да съхнат, стиснал в едната си ръка цървулите, а в другата забунчето, отворил тайното прозорче и скочил на земята зад къщата. Обул си цървулите и поел нагоре по пътеката през зелениката, към гнездото на хайдутите. Отишъл при тях, разказал им какви и колко турци са пристигнали и останали да преспят в тях. Предал им какво е заръчал баща му, починал малко и като взело да се зазорява си тръгнал обратно за Клъшка река.
Рано призори, турците приготвили конете, повели ги и тръгнали по пътеката през Балкана. Дядо Бойчо ги изпроводил, дал някои наставления да не объркат пътеката и да се скитат из гората. Някои от тях, които и друг път били минавали по тази пътека, уверили стария балканджия, че няма да се объркат и че лошо ще патят ония, които се опитат да ги нападнат. Понаместили натъкнатите си оръжия в селяхлъците и поели нагоре по стръмнината.
Ангел вървял от Косьов камък нагоре по пътеката обратно за Клъшка река. Турците вече били стигнали билото на Балкана и се спуснали надолу кьм "Косьов камък". Той ги забелязал отдалече, отбил се от пътеката и се скрил в гората. Турците минали и заминали. Ангел седнал на тревата и решил да чака докато стигнат местността "Милива", където хайдутите нападали. Когато пушките загърмели, той не виждал какво става там, но слушал. След залповият гръм на хайдутите, после дълго се чували единични изстрели. Хайдутите не могли да оберат турците, защото тяхната охрана се оказала голяма (Дядо Денчо Крясата чувал от своя дядо, че това не било хазната, а поща). Когато хайдутите изпразнили залпове от пушките си, се създала паника сред турците. Конете били навързани един за друг, първият се водел от един човек, останалите водачи били готови за отбрана при нападение и по този начин охраната ставала по-силна. В същото време турците отговорили с гръм, конете им се изплашили от гърмежите и един от тях скъсал повода, побягнал по пътеката в обратна посока. Турците били заети в отбраната за спасяване на собствения си живот, отбили атаката на хайдутите и продължили напред, за да излязат колкото си може по-бързо от това опасно място. Избягалия кон оставили, защото той побягнал в обратна посока. Конят бягал без да спира и настигнал Ангел, който още се намирал на "Косьов рът". Той спрял коня и успял да го хване. Видял, че поводът е скъсан, а мишинените дисаги, закопчани здраво за седлото, стояли непокътнати. Ангел побарал отвън дисагите и разбрал, че вътре има нещо като пари. Отвел коня встрани от пътеката, снел мишинените дисаги на земята, разкопчал седлото, свалил и него, ударил на коня една пръчка по гърба и го натирил да пасе. Откъснал пломбите, разтворил дисагите и видял, че в тях има златни пари. Затътрил ги навътре в гората, скрил ги набързо и ги затрупал с шума. Същото сторил и със седлото, скрил го и го затрупал с камъни и съчки, за да не го намерят някои пастири и по друга пътека си отишъл у тях.
Когато се прибрал, видял същия кон на двора. Баща му го нахранил, защото познал, че конят е на турците, дето преспали в тях. Прибрал го, защото знаел, че ще дойдат да го търсят ако са успели да се отскубнат живи от нападението на хайдутите. Ангел не казал на баща си какво се е случило и че той е обрал коня. След като турците преминали Балкана и слезнали в Увата, от тамошните турски села сформирали конен отряд от турци и тръгнали да търсят изгубения кон с парите и дисагите. Вървяли през Балкана, питали овчари, говедари и всеки срещнат по пътя човек, но никой не казвал, че е виждал изгубения кон. Минали Балкана, стигнали къщата на дядо Бойчо в с.Клъшка река и отдалече видяли същия кон как яде сено, вързан до една купа на хармана. Турците влезли в двора и запитали дядо Бойчо какво прави този кон в неговия обор и защо го е вързал. Той отговорил, че конят сам дошъл и влязъл в дома му, той го вързал и нахранил, защото познал, че конят е изгубен и стопанинът ще си го потърси. Турците попитали къде са дисагите и седлото на коня, но старецът нищо не знаел. "Конят дойде в двора ми там, както го виждате, ефендим, гол без седлото" - отвърнал той. Турците го заплашили, но дядо Бойчо държал на своето, кълнял се в най-милото си, защото наистина не знаел нищо, конят влязъл в двора му гол, такъв, какъвто го заварили турците. Те познавали дядо Бойчо като добър и мирен човек, повярвали му, взели коня и си заминали. Ангел прибрал парите от мястото, където ги бил скрил и на никого не казал за това. След две-три години, когато се заергенил, извършил едно пътешествие из Османската империя. След като се завърнал, той се оженил, купил в средата на селото място и построил голяма двуетажна къща с два входа. В нея живял със семейството си до Освобождението на България от турците. Жена му била от Васевенската махала, имал пет деца, все момичета. След като руските войски освободили България, Ангел Францъза, както вече му викали, отишъл в с.Запалня (потопеното по-късно от язовир Жребчево село) и купил от изселващите се турци пет къщи и пет имота с гори, ниви, ливади и лозя, по една къща и един имот за петте си дъщери. Те се установили там и умножили рода му.
От родът на Ангел Францъза, години по-късно, в партизанското движение взимат участие братята Ангел и Христо Кожухарови. Били са партизани с баща си Добри Кожухаров в Новозагорския партизански отряд "Петко Енев". Ангел бил кръстен на прадядо си Ангел Францъза.
Когато Ангел Францъза напуснал Клъшка река, нищо не продал. Всичко оставил на съседа си Кою Мочето. Той ползвал къщата и имота, но не плащал данък за тях, въпреки че обещал да плаща редовно. Около десетина години Ангел Францъза не си бил идвал на Балкана. Един ден получил съобщение да се яви в Дишколската община да плати натрупалите се по неговата партида данъци и такси. Ангел бил позастарял и не му се ходело, но като получил известието, много се ядосал на Кою Мочето. Една сутрин станал рано, приготвил кончето си, възседнал го и през Боаза отишъл в с.Райковци. отбил се в общината, платил всичко каквото имало да се плаща. Оттам се отбил в селската кръчма, почерпил всички приятели и познати и казал: "Аз оставих къща и имот на Кою като на свой син, не му исках нищо, а той ме посрами. На такъв син като Коя бащиния не му се полага!" По време на престоя си продал къщата и имота на Анастас Славов и Иван Карамана от с.Самсии.
Къщата и днес се обитава от техните потомци и е обявена за старинна историческа ценност.
Навярно искате да научте, защо хората сложили на Ангел Бойчев прякора "Францъза". Вече стана ясно кога и как Ангел е забогатял. След две три години като възмъжал и станал ерген за женене, взел една шепа жълтици, зашил ги в пояса си и тръгнал на път. Решил да направи едно голямо пътешествие из Османската империя. Къде е ходил, до къде е стигнал и в кои градове е бил, не се знае. След известно време Ангел се завърнал в родното си село Клъшка река. По време на пътуването си от големите градове, той си купил костюм (палто и панталон) от хубав плат, некупуван и неносен дотогава от никой балканджия. Всички балканджии носели потури, фермета и антерии от домашно тъкан плат. С този костюм Ангел почнал да се пременя, когато отивал на сбор, на черква и на други празненства. Когато облечал тези дрехи и излезел хората му викали, че прилича на Франц. Други негови връстници шеговито го поздравявали "Здравей, Франц" и така с течение на времето всички започнали да му викат не Франц, а Францъза. И така европейският костюм станал причината щото Ангел да получи прякора Францъза завинаги. Така разказваха Денчо Петков Крясов, Слави Атанасов, Жельо Радославов и Кою Славов Пейков - всичките от Кльшка река.
Когато четем тази история, трябва да знаем, че навремето Истанбул е бил огромен град с европейско влияние и европейски стоки. Военните командири от турската редовна армия са завършвали военно дело в Париж, синовете на знатните турци също учили във Франция, а понякога и синовете на българските чорбаджии.
Нека завършим разказът си за Францъза. Това, което се знае за неговия род според дядо Трифон Петков Крясов от с.Клъшка река (роден 1906 година), грамотен човек е, че майката на Ангел Францъза се е казвала Цана. Ангел е имал двама братя. Най-големият се е наричал Стою. Той се изселил в едно търновско село Кестамбул (дн. с.Момин сбор). Малкият се е казвал Пейко - баща е на Слави Пейков. Стою по време на Освободителната война 1877-78 г. превел първата разузнавателна група през Балкана. Като местен човек, той познавал най-преките пътеки.
Една стара жена - внучка на Ангел Францъза, живеела в гр.Николаево. Семейството ѝ било преселено от с.Запалня. Тя потвърдила пред Слави Атанасов Славов от Клъшка река, изселен в Николаево, че майката на Ангел Францъза била сестра на Бойчо войвода и се е казвала Цана.
.
Къщи в с. Клъшка река
Сред чадата на Балкана и историите свързани с тях не липсват и духовници, пострадали от турския агалък. Ето каква приказка се разпространявала за един поп живял в този край. Измислица или не и тя ни дава доста сведения за нравите по онова време и табята на балканджиите.
Попът хайдутин и бейското имане
По разказа на Георги Иванов Петков /р. 1916 г./ от с. Самсиите
Това иманярско предание не дава яснота кой е този поп и откъде е бил.
Знае се, че бил млад и добросъвестен. Имал хубава жена. Видял я веднъж беят,
градоначалник на Търново, и я харесал. Макар да имал шест жени, решил да вземе
за харема си и красивата попадия. Няколко пъти канил попа на гости заедно с
попадията. Но той все не отивал. Беят се принудил да отиде у дома му и
най-любезно да ги покани още веднъж. Дълго умували попът и попадията дали да
отидат на гости. Разбирали, че беят е намислил нещо, но се и страхували, че ако
не му гостуват ще го разсърдят и той ще им напакости. Накрая се приготвили и
тръгнали за Търново. Беят ги посрещнал радостен и ги настанил при другите си
гости, които били разположени в две отделни стаи. В едната били мъжете, в
другата жените. Дошло време да си ходят. Попът станал, благодарил на бея и го
замолил да каже на слугинята да извика попадията да излезе от женската стая.
Тогава беят се изсмял и му рекъл: „Взимай си, попе, капата и си тръгвай. До
днес попадията беше твоя жена, от днес нататък тя ще бъде моя седма жена".
Нищо не отвърнал попът. Тръгнал си сам. Прибрал се у дома, хвърлил килимявката
и патрахила, облякъл се по селски и се заклел в евангелието, че ще отмъсти.
Така станал хайдутин, събрал дружина и тръгнал да мъсти на турците.
Научил беят, че попът станал хайдутин и съжалил, че когато взел
попадията, не заповядал да убият мъжа ѝ. Засилил охраната си, не излизал навън,
пазел се. Обявил голяма награда за оня, който го убие. Вестта за обявената
награда достигнала и до попа. Той изпратил при бея един от своите другари -
хайдути да каже, че се наема да го убие, но при условие, че беят му помогне да
избяга в Анадола. Отишъл пратеникът в Търново и се условил с бея за всичко.
След това се върнал при войводата си и му разказал. След няколко дни отново бил
изпратен при бея да му предаде, че е немислимо попът да бъде убит. Тази новина
още повече озлобила бея, тъй като бил дал клетва, че докато сключи година с
попадията, щял да убие мъжа ѝ, но се и уплашил от информацията, която
получил. По думите на
пратеника попът ходел с голяма дружина хайдути из горите и кроял планове как да
му отмъсти. Ако не можел да го убие, говорел пратеникът, щял да нападне къщата
му, да я запали и жив да го изгори заедно със седемте му жени.
Хайдутинът-пратеник му казал: „Аз виждам само един изход, да пишеш писмо на
Султана и да искаш от него да те премести на друго място, не в Търново, някъде
из Анадола. Ще дойда и аз с тебе и ще ти бъда верен слуга до края на живота
си". Послушал го беят и написал писмо на Султана. След шест месеца получил
отговор. Султанът му разрешавал да се премести. Зарадвал се беят и заповядал на
хората си да се приготвят за път. През тези шест месеца хайдутинът стоял все
при бея. Бил негов слуга и спечелил напълно доверието му. Беят така и не
разбрал за връзката му с попа. Багажът бързо бил събран, натоварили го на
конете и потеглили за Анадола. Щели да минат Балкана през Мечия проход
(Хаинбоаз). Придвижвали се бавно. Едва по мръкване се изкачили на Предела.
Хайдутинът рекъл на бея:
- Тези хубави Балкани вече ги оставям и няма да ги видя никога. Ще
гръмна един път за сбогом.
- Стой – казал беят, ще чуят хайдутите.
- Свидни са ми тези Балкани, ще запея - отговорил тогава хайдутинът.
- И това не трябва да правиш - спрял го беят.
Тъй като вече се било здрачило хайдутинът измъкнал ножа си и прерязал
колана на самара на коня си, на който било натоварено златото на бея. След това
напънал курока на пушката си, гръмнал и извикал:
- Бягайте надолу! Хайдутите на попа идват.
Всички се изплашили и се втурнали да бягат надолу към рекичката.
Хайдутинът дръпнал самара на коня, съборил го на земята, а конят пуснал да
върви след другите. Попадията като чула, че попът е тук, избягала и се скрила в
гората. Загърмели скоро и пушките на хайдутите, защото гръмването на другаря
им, който бил при бея, било сигнал за тях. Според преданието всички турци били
избити. Не пощадили и жените на бея - избили ги. За разправата на попа с бея,
преданието мълчи. Но разказва за попадията, която от страх пред гнева на
съпруга си, избягала в Румъния с хайдутина-свръзка, който взел златото от
самара. Известно време двамата носели съкровището със себе си. На разклона за
с. Ивановци спрели да си починат и решили да закопаят златото, а когато
историята се забравела щели да се върнат да си го вземат. Така и направили, но
на следната вечер, когато потеглили на път, били застигнати от поповата
хайдушка дружина и наказани за измяната си със смърт. Преданието твърди, че и
до днес на Ивановския разклон се намира закопаното злато на бея. Къде точно е
заровено, обаче не се знае…
Махала
Хубановци и дядо Хубан
Друга известна с тукашен хайдутин и ятак махала е Хубановци. Селото се намира зад мястото, в което се свързват Цеперанската и Клъшка река. Ако нямаш подходящата карта, никакъв шанс да се досетиш, че горе има махала или да я намериш просто ей така. Описанието от записките напълно съвпада с действителната ситуация. На височината над реката има три къщи, а долу, край самата река е имало дюкян. Интересна е историята за дюкяна на дядо Хубан.
.
Типичната запазена балканска къща от
Тревненско-вонещенския край изглежда така.
В книгата на този родолюбив българин, Митьо Н. Митев не липсват и красноречиви истории и легенди за заровени богатства, които са се разказвали вечер край камината, пред цялото семейство, във времето, когато не е имало нито телевизия и радио, нито други комуникации, а книгите били рядкост. Ето какво пише той:
Иманярски истории
Иманярските предания за воденицата в Златарска усойна, за Меливските скали, за Косьов камък и Хайдушка лъка, както
и за още много други места, ми разказа Петър Коев Косана от с. Клъшка река,
роден на 16.02.1881 г. На младини той бил запален малжия (иманяр) и обикалял да
търси закопаното хайдушко имане в този район. Имало много белези, за който
чувал да се разказва, че били оставени от хайдутите на Кара Кольо и Рада
Барачкина /Барашка/. Покрай Косьов камък през Меливските скали и Златарската
усойна, вървяла Иванковата пътека. Мястото било най-удобно за нападение и
хайдутите сторили най-много обири там. Тези истории Петър Косана слушал от
малък. По тези места преминал целият му живот. Имал колиба, кошара, плевник и
пологар за добитъка на четири километра нагоре от Косьов камък /по река
Габривщица/. Колибата му се намирала на 500 м. вдясно от реката, в местността
"Плочите". Когато започнеше да разказва за тези знаци и за закопаното
имане, така го предаваше, като че да е бил там. Трудно ми е да пресъздам
неговите истории, затова ще опиша накратко хайдушките знаци и свързаните с тях
иманярски предания.
Според легендата, разказана ми от дядо Петър, воденицата в Златарската
усойна била построена от хайдутите в непрестъпно дере. До тази воденица не
можело да се стигне ни с кола, ни с кон. До нея се отивало само по две пътеки и
хайдутите носели мливото на рамо. Там, където водата била уловена за улея на
воденицата, имало три педи сечен камък в скалите. От сечения камък се слизало
по седем каменни стъпала. Под седмия басамак /стъпало/ имало закопан казан със
златни пари. Хайдутите нарекли тази пътека "Стълбата". По скалите
край нея, били изсечени много знаци, които според иманярите, били оставени от
хайдутите за да указват местонахождението на закопаното имане.
До воденицата се стигало и по друга малка пътека наречена "Кечи
пътека" (Козя пътека). Тя минавала покрай една голяма канара, където
мястото било толкова тясно, че като се срещнели двама души, не можели да се
разминат. В близост до скалата имало пещера, колкото домашна селска пещ за
хляб. Над входа на пещерата била изсечена рисунка на мома с кобилица на рамо и
два бакъра (котела). Там иманярите дирели закопаните два котела със злато. При
кайнака (извора), дето хайдутите си вземали вода за пиене, когато били на
воденицата, имало три камъка. На тях със шило били издълбани три кучешки
стъпки, тъй като, по иманярските предания, в близост били закопани деветдесет
оки злато.
По другата пътека, наречена "Стълбата", преди да се слезело в реката, имало водопад. На върха на скалата с водопада, бил изсечен пищов, а долу, където падала водата, бил „изкопан“ кръст и числото "11". До този водопад също търсели закопано хайдушко имане. Под Косьов камък бил Синия вир. До него, върху една скала, била издълбана софра със седем лъжици, а в средата й - черкезки бучак (нож). От скалата със софрата, нагоре по реката, на друга канара имало изсечена сърна, чиято глава била обърната към Косьов камък. Над него реката прави завой. От там, в западна посока се намирали и два големи камъка, които приличали на легнали биволи. На къча на единия бил издълбан рак, а на врата му - хлопка (звънец). На къча на другия бил изрязан кръст и стрелка, сочеща към Косьов камък.
.
Снимката е илюстративна
На близо до „двата бивола“ имало друг камък, който приличал на клекнал вълк. На него бил нарисуван казан. Недалеч от клекналия вълк, се намирал още един камък, който наподобявал човек с наметнат ямурлук, който гледал към биволите. Около тези знаци иманярите търсели закопан казан със златни пари. Според преданието, те били закопани от хайдутите на Кара Кольо и Рада Барачкина.
За Меливските скали и Златарската усойна дядо Петър разказваше още, че там имало някакво чучурче, от което хайдутите ходели да си носят вода за пиене. До него имало скала, на която бил издълбан чакмак. Между чучурчето и скалата с чакмака, имало заровено имане, което бил чувал, че било „извадено“. По-надолу, в подножието на една скала имало голям подмол (дупка). Там хайдутите били скрили три конски товара със златни пари и затрупали подмола с камъни. Дядо Петър ми разказваше и за друга една пещера по тия места, в която се криели хайдутите. Била голяма, високо в скалите. За да влязат в нея, те изправяли голямо дърво и по него се изкачвали до горе. Там криели парите си и стояли на сухо при лошо време. Тази пещера търсели и други иманяри, но не могли да я открият, защото била зазидана и замаскирана. По думите му, в тази пещера се намирало „най-много хайдушко имане“. За своето иманярство, за времето, което изгубил да се скита и да копае, и за това, дето баща му го гълчал, разказваше следното: "Нема място от Косьов камък през "Мелива" и "Златарската усойна" до връх "Бели бук", дето да не е стъпвал кракът ми. На много места съм копал, много разкопки съм виждал от такива като мене. За много съм чувал, че намерили от закопаните хайдушки пари и от тях забогатели. Аз, през моето иманярство, само веднъж имах късмет да намеря две турски лири. Намерих колъзина (белега), но голямата сума, дето са сложили в казана остана, не можах да я намеря. Тези две лири открих, когато отидох да копая до кладенчето над Хайдушката лъка. Копах доста и по едно време копача ми удари по нещо твърдо, което не ми приличаше на камък. Започнах да копая по-внимателно и изкопах един пръстен кюнец, който беше замазан с глина от двете страни. Счупих го и намерих само две лири. Това съм намерил през моето иманярство". Дали тези две лири са били сложени за нишан - да показва, че наблизо е закопан бакър, казан или тенджера, както твърди дядо Петър, не се знае.
. 
Снимката е илюстративна.
По думите му, срещу това кладенче, отсреща в гората, други иманяри копали и намерили едно шишане, чиято цев била напълнена със златни пари. За него твърдеше, че и то е колъзин /нишан/, показващ, че наблизо са закопани много оки злато, но не могли да ги открият...”
Пейзаж от с.Клъшка река
Ето, това представлява Клъшка река в онази си част, която е по-открита и може да се види по-отдалеч. Селцето е съставено от няколко отделни махали, а има и други, които не се водят официално, но те пък се делят на родови части и хората отново ги наричат "махали". Клъшка река е разположено на двата бряга на едноименната рекичка в продължение на около 3.5 км, като се започне от Хубановци, което от 1934 г е присъединено към селото и се завърши с махалата Крясовска, която е по-близо до селцето Горановци, отколкото до центъра на Клъшка река.
Плевните винаги са се строели отделно и по-далеч от къщата, но както вече споменах, те са били почти толкова вжни, колкото и къщите. И когато се разказвало някой случай за разграбен и опожарен от османците имот, хората питали: "Ама и къщата, и плевната ли са запалили?" Техните зидове били от дялан камък, също като на къщите и често ъглите им били като отрязани с лазер.
Между камъните, както на някои от къщите, така и на плевните, били оставяни не прозорци, а тесни мъзгали, през които можело да се провре единствено дулото на едно шишане. Така, когато се зададяли турци или башибозук, стопанинът заедно с други мъже от семейството, редовно държащи налично оръжие започвали престрелка, докато жените и децата, заедно с добитъка се оттеглят в дебрите на Балкана.
В края на Робството и след Освобождението тези селца преживели разцвет, но в по-ново време западнали, тъй като хората се преселили в градовете, предимно в Стара загора и Търново. Родовете там си имат и специфични фамилии: Башакели, Батарей, Донките, Сплитките и Редките.
Ето малко демографски данни за тези загаснали вече огнища на българщината:
Цепераните - 1880 г. е имало 117 жители, 1910 г. - 135, 1934 - 140, 1985 г. се обезлюдява напълно.
Самсиите - 1880 са били 80 жители, 1910 г. - 103, 1949 - 115, 1975 г. в селото почти не е останал никой. Претендирам, че двамата жители, които бяха останали в селцето до последно ги познавах, но скоро и двамата вече починаха и селото в момента е напълно обезлюдено.
Сеймените - 1880 г. е имало 63 жители, 1910 г. - 85, 1934 - 116, 1985 г. също се обезлюдява напълно.
Източници:
За източник са използвани много текстове от книгата на Митю Недялков Митев - "Цеперанските Хайдути", издателство Аскент - 2004г. - линк
